Завръщаше се. В родния дом. Светлинни години бе пропътувала. Бе тръгнала някога на път на инат. Беше си своенравна. Скара се с приятеля си. Не се върна да поговорят. Даде му гръб. Записа се в онова училище за астронавти. Което я отдалечи задълго от него.

               Сега си идваше. Очакваха я почести. Беше откривател. Авантюристка по природа - не се страхуваше да излиза в черната пустош. Изследванията й бяха незаменими. Щеше да попълни колекцията от знания за необятния космос.                                             

        Сега обаче я вълнуваше  друго. Нещо много по-земно.Щеше да се срещне с един любим на сърцето й човек. През всичките тези години не можа да си прости. Проклетият феминизъм възпитаваше отрано тази непреклонност! А можеше една добра дума да каже! Човекът толкова държеше на нея.                                            Е, сега щеше да я посрещне неговият внук. Годините тук, на земята, се бяха изтъркаляли и бяха заличили нейните връстници. Те отдавна не съществуваха. Бяха родили децата си. Бяха се появили децата на техните деца. Любимият й - и той беше прах. Ала сега кръвта му течеше във вените на пранаследника.

              Дойде време за срещата. Облече бялата прилепнала рокля. Отиваше й. Открояваше стройното й тяло. Прибра косите си назад. Лицето й се откри. Изглеждаше както някога. Когато го напусна. Нещо я парна под лъжичката.Тежкият спомен отново се завърна. Сълза предателка се търкулна по страната й. Никога нямаше да си прости. Въпреки, че изглеждаше прекрасно. Прекараните години там, горе, бяха съхранили младостта й. Огромната скорост, с която се бе движила, бе спряла времето за нея. Нямаше от какво да се притеснява. Имаше перфектна външност.

      Тръгна към мястото на уречената среща. Отдалече го позна. Същият! Каква прилика! Беше му одрал кожата. Почувства се като тогава. Времето наистина бе спряло. Всичко пак се повтаряше.

      Той се приближи към нея. Прегърна я. Поднесе й букет от бели цветя. Откъде знаеше, че обожава бели карамфили? Досети се. Бяха му разказвали. За една невъзможна обич. Затова бе дошъл. Нещо го парна под лъжичката. Ето! Това е жената, която толкова дълго бе чакал!

      Какво пък! И двамата си спомниха. Онази стара мъдрост. За първата любов. Която ръжда не хваща.


 injir: na sartorium

                                      

               

 

       

Много ми хареса . Не ми се спеше и тъкмо бях изтрил поредната страница . Нищо интересно не видях и реших да пусна нещо забавно на блогърите - нощни птици :) И тъкмо го публикувах - излезе твоя разказ . Защо не го пусна през деня ? Така ще го прочетат повече хора . Мисля ,че малко те е срам :) Пак ти казвам - чудесен разказ !
Поздрави!

И ти ми помогна с идея.Затова приказката е специален подарък за теб.

Хубав разказ, injir... Все забравяме за това пусто време, а то си върви... и накрая се оказва, че сме подминали човека, който е било до нас и сме пропуснали да му дадем шанс да ни направи, да го направим, да бъдем щастливи.... :) Поздрави :)

Весел празник!:)

Честит празник!:)

За всички!