Постинг
15.05.2009 02:09 -
Преселване
Автор: injir
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1200 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 26.08.2009 19:10
Прочетен: 1200 Коментари: 3 Гласове:
2
Последна промяна: 26.08.2009 19:10
...Клеопатра знаеше. Там, зад дверите, стоят нейните врагове. Няма да им се даде. Тя беше царица. Беше жена на император. Беше му родила син. И сега искаха да й се надсмеят. Да й се подиграват. Да я направят робиня. Нямаше да го бъде! Животът вече не струваше. По-добър беше другият избор... Тя пъхна ръката си в кошницата. Между плодовете се бяха приютили влечугите. Змиите - сега нейни приятелки - й даряваха скъпоценно благо. Свобода.
...Тя тичаше. Зверовете бяха по петите й. В очите им - лъст. Нямаше да им убегне. Мръсни ръце се протягаха към тялото й. Още миг. Ще я достигнат. Ще я поругаят... Няма да им се даде. Животът вече не беше мил. Единствен изход бе морето. Ето я безбрежната водна шир. Ето я и скалата - нейна спасителка! Калиакра стъпи на върха й. Изви глава да погледне назад. Видя озадачените им лица. После полетя. Беше избрала. Да бъде свободна.
...Събуди се. Животът се завръщаше бавно в изстиналото й тяло. Тайнственото шишенце със скъпоценна течност бе изиграло ролята си. Бе заблудило родители и близки. Отецът беше прав - симулацията ще е пълна. Никой няма да се досети - че всъщност Жулиета е жива. Само дълбоко ще спи... А ето сега трябваше да се появи Ромео. Тя погледна встрани. И го видя. Лежеше. Безжизнен. Надвеси се над него. Смътно предчувствие я жегна. В ръката му - шишенце. С истинска отрова. Всичко е изпил! И капчица за нея не е оставил. А сега? Как ще живее? Без него! Невъзможно. Животът не бе вече мил. Пое острия нож. И прониза сърцето си. Беше избрала. Свободата. Да обича.
...Всеки път Душата се преселваше. В друго време. И в друго измерение. И пак всичко се повтаряше. Защото Тя не можеше да живее. Под нечия власт.
injir
...Тя тичаше. Зверовете бяха по петите й. В очите им - лъст. Нямаше да им убегне. Мръсни ръце се протягаха към тялото й. Още миг. Ще я достигнат. Ще я поругаят... Няма да им се даде. Животът вече не беше мил. Единствен изход бе морето. Ето я безбрежната водна шир. Ето я и скалата - нейна спасителка! Калиакра стъпи на върха й. Изви глава да погледне назад. Видя озадачените им лица. После полетя. Беше избрала. Да бъде свободна.
...Събуди се. Животът се завръщаше бавно в изстиналото й тяло. Тайнственото шишенце със скъпоценна течност бе изиграло ролята си. Бе заблудило родители и близки. Отецът беше прав - симулацията ще е пълна. Никой няма да се досети - че всъщност Жулиета е жива. Само дълбоко ще спи... А ето сега трябваше да се появи Ромео. Тя погледна встрани. И го видя. Лежеше. Безжизнен. Надвеси се над него. Смътно предчувствие я жегна. В ръката му - шишенце. С истинска отрова. Всичко е изпил! И капчица за нея не е оставил. А сега? Как ще живее? Без него! Невъзможно. Животът не бе вече мил. Пое острия нож. И прониза сърцето си. Беше избрала. Свободата. Да обича.
...Всеки път Душата се преселваше. В друго време. И в друго измерение. И пак всичко се повтаряше. Защото Тя не можеше да живее. Под нечия власт.
injir
1.
анонимен -
Петизмерната звезда бавно залязваше .
16.05.2009 19:29
16.05.2009 19:29
Душата погледна към своята триизмерна сянка и й стана малко мъчно за нея . Знаеше , че без светлина сянката й ще се стопи , ще умре . Не предполагаше , че тази нейна сянка има разум и нарича себе си Човек , но Душата някак си се чувстваше свързана с нея . И си я обичаше .
Хайде - помисли си Душата - глупаво е да се тъгува заради една триизмерна сянка . Та , нали утре когато звездата изгрее отново сянката ще се роди пак . И пак ще я има ......
В единайсетизмерното пространство беше тихо . Денят наближаваше своя край и Богът със съжаление погледна към своята петизмерна сянка , която бавно се стопяваше с настъпването на мрака . Изпита известно неприятно чувство от това . А после си каза ,че това е глупаво . Просто някаква си сянка - нищо повече . Когато денят настъпи отново всичко ще си бъде както винаги ...
Поздрави , injir !
цитирайХайде - помисли си Душата - глупаво е да се тъгува заради една триизмерна сянка . Та , нали утре когато звездата изгрее отново сянката ще се роди пак . И пак ще я има ......
В единайсетизмерното пространство беше тихо . Денят наближаваше своя край и Богът със съжаление погледна към своята петизмерна сянка , която бавно се стопяваше с настъпването на мрака . Изпита известно неприятно чувство от това . А после си каза ,че това е глупаво . Просто някаква си сянка - нищо повече . Когато денят настъпи отново всичко ще си бъде както винаги ...
Поздрави , injir !
Това е удачният край на приказката ми. Тя имаше нужда от него.
цитирайТи пък пишеш мистично :)
За онези неща, които никой със сигурност не знае, и все пак са така...
цитирайЗа онези неща, които никой със сигурност не знае, и все пак са така...
Търсене
За този блог
Гласове: 18500
Блогрол