Постинг
12.10.2009 23:34 -
Отговорност
Автор: injir
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2589 Коментари: 10 Гласове:
Последна промяна: 13.10.2009 12:21
Прочетен: 2589 Коментари: 10 Гласове:
26
Последна промяна: 13.10.2009 12:21
Непрекъснато се караха. Какво не им бе достатъчно? Хлябът ли? Солта ли? Всичко имаха. А в излишък - честолюбие. Самолюбие. Важничене. Вироглавство. Пречеше им. Да бъдат приятели. Избухваха конфликти. Грабваха оръжието. Започваше се. Война. Не си даваха сметка. Кого зачернят. Пукаше им. Искаха да се докажат. Велики са! Силни са!!! Победители!!!
Сплотиха се. Едва когато дойде бедата. Истинската. Астрономите си казаха думата. Тежката. Нямаше да се размине. На слънцето. Щеше да се превръща в червен гигант. Разширяващата се звезда ще погълне и тяхната планета. Спомниха си библейското слово. И ще бъде огън и жупел... Време беше. Да тръгват. Да избягат от родното място. Заедно. Впрегнаха мозъци и мишци. Строяха. Ноеви ковчези. Така нарекоха звездолетите. Които щяха да ги измъкнат от околоземна орбита. Нататък. Към Новия свят.
Кой щеше да остане? Отстъпиха. Тези, които бяха проживели дните си. А и пагубният миг бе още далеч. Пожелаха да посрещнат края си. Тук. На осиротялата планета. Пътешествия не им трябваха. Трябваше да спасят. Синове, дъщери, внуци. Записаха гласовете си. И мъдростите. За да бъдат полезни. Със сигурност. На поколението. Призоваха ги да се обичат. Да обичат потомците. Защото никой възрастен не заслужаваше сълзите на децата. Занапред им предстоеше да се грижат. И един за друг. И един за всички. И всички за един. Ако искаха да оцелеят.
Вече бяха готови. Ноевите ковчези се понесоха в черното пространство. Далеч. Оттук. Спасените бяха залепили чела в стъклата на илюминаторите. И се прощаваха. С близките. С остарелите майки и бащи. Не криеха сълзите си. Солените капчици се стичаха по лицата. Сега разбираха колко щяха да им липсват. В кабините се чу мелодия. ,,Лунната соната,,. Звучеше като Реквием. За раздялата. Още чувстваха топлата прегръдка. Ръкостискането. Поощрителното потупване по рамото. Помнеха благата дума:,, На добър път,,.
Бегълците помъдряваха. Усетили цялата отговорност. Неочаквано легнала на плещите им. За бъдещето. За утрешния ден. На целия род. Човешкия.
injir
Сплотиха се. Едва когато дойде бедата. Истинската. Астрономите си казаха думата. Тежката. Нямаше да се размине. На слънцето. Щеше да се превръща в червен гигант. Разширяващата се звезда ще погълне и тяхната планета. Спомниха си библейското слово. И ще бъде огън и жупел... Време беше. Да тръгват. Да избягат от родното място. Заедно. Впрегнаха мозъци и мишци. Строяха. Ноеви ковчези. Така нарекоха звездолетите. Които щяха да ги измъкнат от околоземна орбита. Нататък. Към Новия свят.
Кой щеше да остане? Отстъпиха. Тези, които бяха проживели дните си. А и пагубният миг бе още далеч. Пожелаха да посрещнат края си. Тук. На осиротялата планета. Пътешествия не им трябваха. Трябваше да спасят. Синове, дъщери, внуци. Записаха гласовете си. И мъдростите. За да бъдат полезни. Със сигурност. На поколението. Призоваха ги да се обичат. Да обичат потомците. Защото никой възрастен не заслужаваше сълзите на децата. Занапред им предстоеше да се грижат. И един за друг. И един за всички. И всички за един. Ако искаха да оцелеят.
Вече бяха готови. Ноевите ковчези се понесоха в черното пространство. Далеч. Оттук. Спасените бяха залепили чела в стъклата на илюминаторите. И се прощаваха. С близките. С остарелите майки и бащи. Не криеха сълзите си. Солените капчици се стичаха по лицата. Сега разбираха колко щяха да им липсват. В кабините се чу мелодия. ,,Лунната соната,,. Звучеше като Реквием. За раздялата. Още чувстваха топлата прегръдка. Ръкостискането. Поощрителното потупване по рамото. Помнеха благата дума:,, На добър път,,.
Бегълците помъдряваха. Усетили цялата отговорност. Неочаквано легнала на плещите им. За бъдещето. За утрешния ден. На целия род. Човешкия.
injir
"Некой саображения", относно т...
Кратунко - самый крутой пинчер в мире .....
На час по лъжичка, за да няма пресищане....
Кратунко - самый крутой пинчер в мире .....
На час по лъжичка, за да няма пресищане....
Дано... И дано не е до следващия път....
цитирай
2.
allbi -
Да
13.10.2009 07:38
13.10.2009 07:38
"...Сплотиха се. Едва когато дойде бедата. Истинската...."
за жалост така става ...
бедите ни карат да се замислим и да си дадем сметка, да се осъзнаем...
Поздрав!
цитирайза жалост така става ...
бедите ни карат да се замислим и да си дадем сметка, да се осъзнаем...
Поздрав!
и от мен!
Б.
цитирайБ.
Много мъдрост си събрала в един сравнително кратък тест. Звучи тревожно, отривисто, накъсано от болка сякаш...
цитирайБоли ме. Когато се нараняваме. Тревожно е. Когато никой не се стопира.
цитирайinjir написа:
Боли ме. Когато се нараняваме. Тревожно е. Когато никой не се стопира.
никой не оценя хората около себе си и това, което има в тяхно лице, докато не остане сам...
Поздрави, много ме развълнува...
Раздялата винаги ме е натъжавала. Този вид осъзната, отговрна и безвъзвратна раздяла......дали би могъл човек да я понесе.....дори и обречен.
цитирайКазва Господ, че двама ще са на нивата - единия се взема, другият остава...Каквото добро можем да направим за славата на нашия Бог, трябва да побързаме да го направим, останалото зависи само от Него. Най-малкото и най-лесното, което можем да направим за близките си е молитва за тяхното спасение. Ако можем и още нещо да сторим, още по-добре.Руското "благодаря" - "Спасибо", е осакатения израз "Спаси Бог". Ето, това е истинска благодарност, да пожелаеш спасение от Бога. Останалото наистина е в Божията власт.
С обич: ЕСТИР!
цитирайС обич: ЕСТИР!
Много е силно! Изтръпнах! Въздействието на думите ти е невероятно! Прочетох го на един дъх! Не защото е кратко, а защото е като земното притегляне!
цитирайsilno,viarno i tuzno
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 18500
Блогрол