Сваляше й звезди.Говореше й. За цветя. Рози. За чувства. За облаци. За синьо небе. Усещаше я своя. Душата преливаше. От благодарност. От вълнение. Че бе щастлив. Думите се лееха. Заприличваха на песен. На нежен акорд. На птичи трели. А съществото го гледаше. В унес. Замаяно. Като че ли... А накрая изтърси. Да си каже направо. Че я иска в леглото си.
                Озадачен е. Намира друга. И на нея приказва. Сладко, сладко. Мед се лее. Устата му блажена. Сладкогласна. Милва ухото. Всяка ще се разтопи. Като го слуша... И чува. Отсреща го питат невинно. Да не би да е прекалено женствен. Да си останат само приятели.
       Като ударен е с мокър парцал. Но не се отказва. Пак кадифено приказва. На трета. По-нежно от всякога. По-очароващо отпреди. Излива сърцето си. Скъпоценни камъни падат от устата му. Приказни мигове. Полетяват заедно в незнайни светове. Зад девет планини в десета... Стряскат го. Казва му, че живее наблизо. Няма нужда да бият толкова път. Да ходят да се позабавляват, а?
       А, бе , къде беше попаднал? Май е натиснал грешния бутон. В машината на времето. Беше го запратила някъде. В някакъв модерен период. Където Евите нямаха нужда от слова. А от дела.
             
         injir
        03.12.2009

Дали?!:)

Тъжно, но май не е далеч от истината... И понеже няма машина на времето, мъжете натискат бутона за ръбатост и свикват направо да действат...

Времена и ...
Хареса ми!!!
Б.

Времена, нрави...

и даже със силикон

Светът винаги си е бил един и същ.

Много болка има в този разказ...

Не натискайте бутона на дистанционното,а жените си!

:))) нет история?!?

защото е истинско ...