Постинг
24.05.2011 01:27 -
Ефес/продължение/
Автор: injir
Категория: Лични дневници
Прочетен: 5204 Коментари: 16 Гласове:
Последна промяна: 06.06.2011 18:37
Прочетен: 5204 Коментари: 16 Гласове:
44
Последна промяна: 06.06.2011 18:37
Защо така не й се нравеше тази пословица? За вълка, агнето и овцата. Подозираше винаги скрития смисъл в тези негови слова. А и защо ли любимият все по-често заставаше пред образа на онази зеленоока девойка? Като жива стоеше там, в ъгъла на стаята, а очите й, с цвят на зелена маслина, привличаха вниманието. Че бе изкусен оня майстор, който подреди паното - беше. Ала съмненията й все по-често я посещаваха и будеха нощите й...
Денят й минаваше бавно. Обичаше да извезва с разноцветна коприна шамиите, които носеше. Правеше ги по-красиви с фигурите, които сама измисляше. Дори чуждоземният художник я одобри и се възхити на изкуството й. Подредените шарки вдъхваха живот на дрехата. Пауновите пера трептяха. Птиците, полуотворили човки и наклонили глава назад, сякаш всеки миг щяха да запеят. Причуваха се даже гърлените им звуци...
План узряваше в главата й. Този човек, дошъл от далечния богат град, можеше да свърши работа. Тя знаеше и други поговорки. Това, което не може да се купи с пари, можеше да се купи с много пари...
Многото злато вършеше работа. Непознатият си разбираше от занаята. Щеше да се преобрази в беден селяк, роб или свободен гражданин. Облечен в дрипи или в тога, той се придвижваше по улиците на града, влизаше в жилищата, продаваше стока на пазара. Така постепенно събираше информация и никаква тайна не можеше да се задържи зад зъбите на хората, които подпитваше. Особено когато чуеха приятния звън на монетите...
След време жената,която му даде голяма награда в злато, получи всичко, което искаше да знае. Предупреди я, че ще я заболи. Ще жегне сърцето й. Макар да бе някак възприела дългите отсъствия на съпруга си и даже подозираше ,че той посещава дома на хетерите, все пак истината не й допадна. Почувства се изведнъж пренебрегната. Изоставена. Сама...
Постепенно в нея се зароди непознато чувство. То нарастваше и обхващаше цялото й същество. Като огромно трънливо кълбо издраскваше и нараняваше душата. Превръщаше се в злоба. Завист. Ревност. И желание за мъст. Ето, сега вече чакаше с нетърпение новините, които щеше да получи от непознат пратеник. И колкото времето се скъсяваше, толкова повече пъклен план заемаше място в съзнанието й...
Сега вече знаеше всичко. Знаеше, че съпругът й редовно ходеше при другата. Че отдавна я лъжеше. Че пак се връщаше в дома им и се държеше все едно нищо не е било. Щеше да се примири, ако беше само забавление. Мимолетно. Кратко. Повърхностно. Ала тук имаше друго. Имаше любов. Имаше и дете...
Онзи й разказа, как видял ефесианката, с дете на ръце. Говорело се, че богат търговец ги издържа и се грижи за тях. Не й трябваше да пита кой е този мъж. Ясно бе. В началото се разбесня. Изпочупи де що съдове й попаднаха в ръцете. После миряса. Разбра, че няма да й е леко. Как щеше да си дава вид, че не знае нищо? Как щеше да го посреща в своята спалня?
Все по-често я спохождаше някаква мисъл. Грозна и опасна...
Този път наистина се отправи към реката. Към онзи вир, където някога се къпеше. Знаеше и къде потокът ставаше бърз и силен, и можеше да понесе по вълните си даже ствол от дърво. Или човек...
Надвеси се над водата. А тя, шумяща и страшна, гърмеше под нея. Вреше и беснееше. Пътуваше надолу, към онези зелени ливади. Там, далеч оттук, се променяше и успокояваше. Прииска й се да свърши с всичко това. Да не чувства. Да не вижда. Да не мисли. Беше изморена. От проклетия живот. Изпълнен с болки, изневери, лъжи. Изведнъж се сети за децата си. За малките, нежни муцунки. И очите й се напълниха със сълзи. Погледна ръката си. Сега усети, че пръстите й бяха посинели. Стискаше силно глинено шишенце, което обикновено се използваше за съхранение на благовонно масло. В него обаче бе забъркана отровна смес. Предназначена за съперницата. Която мразеше. Ненавиждаше. Желаеше й злото. Откровено. От цялата си душа...
Ала ликът на малките ангелчета, които бе носила под сърцето си, пак се яви пред очите й. И измести всички други чувства. Какво правеше тук? Та тя им беше необходима! ,,Майчица - златна сенчица,, бяха казали мъдри хора. И тя хвърли глиненото шишенце в буйните води на потока. А после се отправи по пътеката към дома. Даже не се обърна. Затова не можа да види как по повърхността на реката, малко по-късно, се бялнаха коремите на няколко риби...
Той пак бе в познатата стая. Теофана бе обгърнала с ръце раменете му. А на пода пред тях, застлан с разноцветен килим, играеше още един негов наследник. Обичаше и това малко същество. ,,Кръвта вода не става,, бе казал някой мъдрец. Погледна шала, с който се бе загърнала зеленооката хубавица. И нещо го жегна. Запари. Ококори очи. Осведоми се откъде има тази дреха. Разбира се, че от пазара. Купена от непознат продавач. Пред очите му грейнаха познати шарки. Паунови пера. Птици, които щяха всеки миг да пропеят...
Да. Човек не можеше да избяга от миналото си. Не можеше да избяга от любовта. Не можеше да избяга от съдбата си...
Съпругата на богатия търговец се прибра в богатия си дом. Бе вече някак успокоена. Поигра с децата си. После ги нахрани и приспа. После ги остави в грижовните ръце на дойката - вярна нейна помощница. А после ... После най-сетне реши, че не бива да отблъсква онзи прекрасен младеж, който колко пъти бе говорил за любовта си към нея, но тя тъй дълго бе непреклонна. Този път сама го повика. Ясносините му очи я гледаха благодарно, а тя вече не се чувстваше сама...
И на другия ден си спомняше ласките му. И си мислеше за онзи странен пътник, който, когато си бе тръгнала от реката, объркана и слаба, бе пресякъл пътя й и бе тихо прошепнал: ,,Дай и ще ти бъде дадено. Прости и ще ти бъде простено.,, Тя още не знаеше, че това бяха думи от една нова книга, която хората, след време, щяха да тълкуват и щяха да се опитват да я разберат...
injir
Денят й минаваше бавно. Обичаше да извезва с разноцветна коприна шамиите, които носеше. Правеше ги по-красиви с фигурите, които сама измисляше. Дори чуждоземният художник я одобри и се възхити на изкуството й. Подредените шарки вдъхваха живот на дрехата. Пауновите пера трептяха. Птиците, полуотворили човки и наклонили глава назад, сякаш всеки миг щяха да запеят. Причуваха се даже гърлените им звуци...
План узряваше в главата й. Този човек, дошъл от далечния богат град, можеше да свърши работа. Тя знаеше и други поговорки. Това, което не може да се купи с пари, можеше да се купи с много пари...
Многото злато вършеше работа. Непознатият си разбираше от занаята. Щеше да се преобрази в беден селяк, роб или свободен гражданин. Облечен в дрипи или в тога, той се придвижваше по улиците на града, влизаше в жилищата, продаваше стока на пазара. Така постепенно събираше информация и никаква тайна не можеше да се задържи зад зъбите на хората, които подпитваше. Особено когато чуеха приятния звън на монетите...
След време жената,която му даде голяма награда в злато, получи всичко, което искаше да знае. Предупреди я, че ще я заболи. Ще жегне сърцето й. Макар да бе някак възприела дългите отсъствия на съпруга си и даже подозираше ,че той посещава дома на хетерите, все пак истината не й допадна. Почувства се изведнъж пренебрегната. Изоставена. Сама...
Постепенно в нея се зароди непознато чувство. То нарастваше и обхващаше цялото й същество. Като огромно трънливо кълбо издраскваше и нараняваше душата. Превръщаше се в злоба. Завист. Ревност. И желание за мъст. Ето, сега вече чакаше с нетърпение новините, които щеше да получи от непознат пратеник. И колкото времето се скъсяваше, толкова повече пъклен план заемаше място в съзнанието й...
Сега вече знаеше всичко. Знаеше, че съпругът й редовно ходеше при другата. Че отдавна я лъжеше. Че пак се връщаше в дома им и се държеше все едно нищо не е било. Щеше да се примири, ако беше само забавление. Мимолетно. Кратко. Повърхностно. Ала тук имаше друго. Имаше любов. Имаше и дете...
Онзи й разказа, как видял ефесианката, с дете на ръце. Говорело се, че богат търговец ги издържа и се грижи за тях. Не й трябваше да пита кой е този мъж. Ясно бе. В началото се разбесня. Изпочупи де що съдове й попаднаха в ръцете. После миряса. Разбра, че няма да й е леко. Как щеше да си дава вид, че не знае нищо? Как щеше да го посреща в своята спалня?
Все по-често я спохождаше някаква мисъл. Грозна и опасна...
Този път наистина се отправи към реката. Към онзи вир, където някога се къпеше. Знаеше и къде потокът ставаше бърз и силен, и можеше да понесе по вълните си даже ствол от дърво. Или човек...
Надвеси се над водата. А тя, шумяща и страшна, гърмеше под нея. Вреше и беснееше. Пътуваше надолу, към онези зелени ливади. Там, далеч оттук, се променяше и успокояваше. Прииска й се да свърши с всичко това. Да не чувства. Да не вижда. Да не мисли. Беше изморена. От проклетия живот. Изпълнен с болки, изневери, лъжи. Изведнъж се сети за децата си. За малките, нежни муцунки. И очите й се напълниха със сълзи. Погледна ръката си. Сега усети, че пръстите й бяха посинели. Стискаше силно глинено шишенце, което обикновено се използваше за съхранение на благовонно масло. В него обаче бе забъркана отровна смес. Предназначена за съперницата. Която мразеше. Ненавиждаше. Желаеше й злото. Откровено. От цялата си душа...
Ала ликът на малките ангелчета, които бе носила под сърцето си, пак се яви пред очите й. И измести всички други чувства. Какво правеше тук? Та тя им беше необходима! ,,Майчица - златна сенчица,, бяха казали мъдри хора. И тя хвърли глиненото шишенце в буйните води на потока. А после се отправи по пътеката към дома. Даже не се обърна. Затова не можа да види как по повърхността на реката, малко по-късно, се бялнаха коремите на няколко риби...
Той пак бе в познатата стая. Теофана бе обгърнала с ръце раменете му. А на пода пред тях, застлан с разноцветен килим, играеше още един негов наследник. Обичаше и това малко същество. ,,Кръвта вода не става,, бе казал някой мъдрец. Погледна шала, с който се бе загърнала зеленооката хубавица. И нещо го жегна. Запари. Ококори очи. Осведоми се откъде има тази дреха. Разбира се, че от пазара. Купена от непознат продавач. Пред очите му грейнаха познати шарки. Паунови пера. Птици, които щяха всеки миг да пропеят...
Да. Човек не можеше да избяга от миналото си. Не можеше да избяга от любовта. Не можеше да избяга от съдбата си...
Съпругата на богатия търговец се прибра в богатия си дом. Бе вече някак успокоена. Поигра с децата си. После ги нахрани и приспа. После ги остави в грижовните ръце на дойката - вярна нейна помощница. А после ... После най-сетне реши, че не бива да отблъсква онзи прекрасен младеж, който колко пъти бе говорил за любовта си към нея, но тя тъй дълго бе непреклонна. Този път сама го повика. Ясносините му очи я гледаха благодарно, а тя вече не се чувстваше сама...
И на другия ден си спомняше ласките му. И си мислеше за онзи странен пътник, който, когато си бе тръгнала от реката, объркана и слаба, бе пресякъл пътя й и бе тихо прошепнал: ,,Дай и ще ти бъде дадено. Прости и ще ти бъде простено.,, Тя още не знаеше, че това бяха думи от една нова книга, която хората, след време, щяха да тълкуват и щяха да се опитват да я разберат...
injir
Прочетох с голямо удоволствие!
Честит Празник!
Б.
цитирайЧестит Празник!
Б.
Хареса ми разказът. Човешките емоции са еднакви, независимо от времето и местоположението.
Поздравления!:))
цитирайПоздравления!:))
Хубав разказ! Животът продължава.:)
Честит празник, Инжир!:))
цитирайЧестит празник, Инжир!:))
Да. Животът продължава. Заради самия Живот.Честит празник!
цитирайХубав разказ!
Желая ти хубава вечер!:)
цитирайЖелая ти хубава вечер!:)
Хубава празнична вечер! :)
цитирай
7.
ketcakuatl -
ОХ, ПОЧИНАХ СИ МАЛКО ПРИ ТЕБ
24.05.2011 21:11
24.05.2011 21:11
И аман от това евфеместично: честит празник! Народ, който гледа масово турски сериали, слуша предимно чалга, не говори и не пише добре български (включая политиците и журналистите), сега тръгнал масово да се поздравява. И за кое? Щампа, лицемерие, ама така е прието.. О, неразумний юроде..
цитирайПразник е. Аз си го отбелязвам. Понякога нетрадиционно, без речи и шумни събирания. Поздрави!
цитирайи все пак - какво е животът пред изкуството:))))
цитирай
10.
reg -
нещата се повтарят. . . откакто свят ...
27.05.2011 21:43
27.05.2011 21:43
нещата се повтарят...откакто свят светува - все същите неща се случват...
цитирай...мълча.
красиво е, истинско.... дори и грешно.
цитирайкрасиво е, истинско.... дори и грешно.
Много хубаво написан разказ!
цитирайПОЗДРАВИ !
цитирайМного вълнуващо, звучи като приказка. Интересна история и хубава поука се е получила. Поздравявам те!
цитирайЗамислящо... Дали сами си усложняваме живота или той просто не зависи от нас...
цитирайХаресва ми умението ти да използваш думите като сурова глина, от която извайваш вербална красота.
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 18500
Блогрол
