Умираха от задух. Яркото слънце бе немилостиво и пращаше огън и жар както в Елин-Пелинов разказ. Въздухът бе нажежен. Маранята придаваше причудливи форми на предметите. Понякога се появяваше мираж и всеки виждаше това, от което най-много се нуждаеше. То бе вода. Онази благодат, която даваше сили и възвръщаше живеца в телата. Безцветната течност вече струваше много. Можеше да се замени срещу хляб, плодове, къс месо. Всеки бе доволен, когато можеше изобилно да се полее и да пие, да пие...

      Преминаването на неизвестната планета бе довела до смяна на полюсите. Ледниците най-сетне се бяха разтопили. Нивото на моретата и океаните се бе покачило. Не две-трети, а цели пет-шести бе вече морската шир, а останалото бе суха земя. Пръстта попиваше всяка капка дъжд, който падаше за кратко през пролетта. А после идеше дългото лято...

      Убийствено жарко, огненото кълбо пращаше лъчи на земляните, които изнемогваха, особено в централната част на материка. Облаците се изливаха по периферията на континента, а оттам се понасяха без влага към пустините, които все повече настъпваха и изместваха някога вечнозелените гори. И в този ад хората упорито продължаваха да вършат своите ежедневни задачи. Тичаха по работа. Всеки привикна към новия начин на живот. Земеделците обработваха земята, овчарите търсеха пасища за животните. Хлябът и месото бяха важни както някога. А водата естествено бе станала най-скъпото нещо на света. Разменяше се срещу храната, която хората добиваха с пот на  челото. Змей, който сякаш бе дошъл от стара страшна приказка, бе завардил изворите и не даваше капчица без замяна. Прибираше всичко, което му се предлагаше. Не се отказваше и от хубава девойка. Тогава ставаше по-щедър към селището, което му я бе подарило. Пускаше хората да напълнят колкото съдове могат да носят. В такива моменти бе добър...

        Но в последно време залиня. Не му се ядеше, не му се пиеше. Боледуваше. Беше се влюбил. Безпаметно. В онази непозната мома. С боядисани нокти в модерен зелен цвят. Местните я бяха довели при него с надеждата да напълнят съдинки. А тя се развика. Опря нож в гърлото му. Озъби се, заплаши го и търти да бяга. Иди я стигни! И сега змеят умираше. Умираше от любов...

        Как му допадна на сърцето! Чак не му се вярваше, че има сърце! Да! Бе станал романтичен! Мечтаеше за нея. Искаше да я вижда всеки миг до себе си. Да усеща мириса на косите й. Да зърне блясъка на смарагдовите й очи. Да чува смеха й, леещ се  като скъпоценната вода от изворите...

       Да вървят по дяволите! Няма да ги пази! Ще ги предаде на хората. Да си наливат колкото щат! Защо са му, като ще стои цяла вечност самотен. По-добре да умре! Без нея щеше да го направи... Обаче бащата на момата разбра и сам предложи услугите си. Подлъга дъщеря си и му я връчи. Задоми я. Макар и за змей. Замени я. Така стана господар. На изворите. Сега продаваше водата по-скъпо отпреди. Алчността му нямаше край. Оставяше безимотните да умират от жажда. Те нямаха какво да му дадат. И дъщерите бяха свършили. Тогава на хората им писна. Разбунтуваха се. По-добре змеят да дойде! Той поне, когато се влюбваше, беше дашен и ги оставяше да се плaцикат в изворите колкото им душа иска...

        ... Ах ! Ама че сън! Какви змейове, извори и бунтове! Отвори очи. Пясъкът се бе нагорещил от августовското слънце. Не се стъпваше! Морето бе пак така спокойно и синьо, с гладка повърхност. Като тепсия! Лекият бриз галеше лицето му. Бе позадрямал. На плажа. Сепна се от нечие докосване. Току пред него, непознато момиче го питаше нещо. Той сънено присви очи и проточи врат, за да разбере какво му говори. И първото нещо, което забеляза, бяха ноктите на дългите й нозе. Лакирани в модерното зелено. Не смееше още да погледне в очите й. Просто знаеше какъв ще бъде цветът им. Направо застина. Усети. Че умираше от жажда. Умираше за чаша студена вода. А още бе готов. Вече. Да умира. Да умира и от любов...

 

  

 

 

              injir

           26.август.2012

 

          

но любовта се лее вместо вода!:)
Лятно е, Инджир - нещо от сънищата се сбъдва!
В августовската мараня...

Много хубав разказ! С фолклорно-митологични мотиви... С добра идея...
Чак ожаднях...

и подобаващи сънища и мечти ;-)

Поздрави !

Поздравче приеми!

Обичам късия разказ!
:)

обичам вълшебствата, те ни населяват с любов, хубаво е да си готов...

чудесия е тук...тенкс,

:)

много... и сърдечен поздрав
за теб..

Ей така стават нещата като насън:)))))))

Разбрах, че разказзваш за любов, но забелязах, какъв малък избор има дори в приказните сънища / По-добре змеят да дойде!/. Прозвуча ми като "по-добре танковете..."

и приказните герои в един прагматичен свят; свят, в който човекът побеждава, ... но не със сила и храброст. :( Но и свят, където можеш да се огледаш в едни смарагдови очи; свят, в който сънищата се сбъдват...
Поздравления, Инджир! :)

Благодаря за отзивите, приятели!:) Понякога и сънищата не са приказни. Нека реалността да е приказка!

И в пресечната точка - търсим изворите...
Привет, Инжир! :)

Много ми хареса и на мен! Августовски поздрав! :)

Хареса ми, много добре е написано.
Поздрави!

съновидение, не означава, че няма да се сбъдне. Да се радваме на настоящето Injir. Чудесни приказки разправяш, за радост още с щастлив край. Дано природата е по-милостива от нас, хората! :)))

Поздрави за написаното !

Привет, Мария!:)))

забавен разказ :)

Благодаря.

Поздравления за разказа!
Уж приказка е...
Хареса ми!
Б.

БЛАГОДАРЯ ТИ, БЛАГОДАРЯ!

Pevetc! Aз не се шегувам.

Харесах много това съчетание на любов, фантастика ,легенди, приказка и съвременност. Добре композирано произведение!

Преди 201 години в началото на август е изгорял българският град Червена вода- най големия център на българщината, епархия на северната област на империята- седем църкви и часовникова кула са го красили.
Ползвал се е със закрилата на султанката. Средище на най голямата търговия на жито, мед, кожи. В замяна търговците, отнасяли грънци, платове, амуниция.. украшения.. и книги на кирилица. Донесени от Русия- закрилница на християнството в империята.