Ей! Странен свят! Хора. Различни. Всеки - с комплексите си. Всеки избива рибата по своему. Някой се перчи със смелостта си. Откривател. Открил звезди. Друг парадира със своя интелект. Раздава мъдрост насам и натам. Сякаш е древен философ. Трети въздиша ли, въздиша по голямата любов. Изтървана. И невидяна. Ами да е гледал! Какво ще реди трепетни трели и ще въздиша като ученичка. Хайде, баста! Наслушахме се, нагледахме се.
              Я кажете как я карате в реалността?Успяхте ли навреме да хванете космическия рейс, или трябва да правите лупинги от границата на стратосферата, за да стигнете навреме на работното място. Хайде, хайде! Кажете си проблемите. Че се страхувате да се изправите и да речете: Аз сгреших. Аз пропуснах своя шанс. Аз казах грешна дума. Аз се страхувах да кажа истината. Аз се уплаших да я кажа. Свили сте се в своите черупки и оттам крещите, или викате, или се вайкате, и въздишате. Ама няма да ударите с юмрук. Ще ви заболи ръката. Само от някое крайъгълно камъче ще си писукате , че искате да сте свободни. Ама ячко ви е стъпено на врата. Работите за единия хляб и нямате време да се обърнете. С гняв. Къде ти! Ще изпуснете надницата. Имате да издържате семейство. А пък и доброволно избраният чип на ръката постоянно ви напомня. Че сте верен . Верен на системата. Сам сте си я избрал. Сам сте надянал хомота на врата си. И където и да бягаш - все си в затвор. Е, с екстри. Позволяваш си прекрасен уикенд. Позволяваш си междупланетна екскурзия. Повозваш се на яхта. И си мислиш, че си хванал Господ за шлифера. Ама и тия, дето имат яхти, да не би да нямат проблеми? Ами ако някой финансист им измисли още някой данък? Че да закърпи положението на прогресивно застаряващото население. Ама живот - кошмар ти казвам. И гледаш, гледаш да избягаш. Да се уединиш. Било с книга в ръка, било да послушаш концерт на съвременен Моцарт. Защото душата - тя - иска. Нея - в затвор - не можеш я постави.  С крилете си литва и довежда ангелите небесни, които изиграват театър, в който доброто обезателно побеждава злото. А после изсвирват мелодия, която до късно ще ти нашепва. Че си обичан. И разбираш, че не си сам,  когато душите и аурите с е слеят... 
     А после... А на другия ден пак се срещаш с разбрани и неразбрани хора, които все търсят своето място под слънцето. Някои ще кажат истината, други ще я изплачат, трети - ще я прикрият зад своята наново сложена маска. Тя крие лицето. На изплашения. На примирения. На незрящия. На несвободния човек. Който се мисли за свободен. Той такива думи ще ти рекне, че - жална ти  майка...
    Я! Май Човек звучеше гордо... Сигурно. Някога. В някоя Приказка... И Господ махна отчаяно с ръка. Хора. Все им прощаваше. Доколкото можеше. Бяха му мили. Нали бяха създадени по негов образ и подобие? Подобие? Ама и той ли бе като тях? Заядлив. Отегчен. Уморен. Остарял. Непомъдрял? Недоразбрал? Недоспал?...
    И Той се излегна на своето ложе да поспи. Че утрото беше по-мъдро от вечерта... 

          injir
       29.10.12

Много хубаво

Дали като, раздаващия овехтели мъдрости, или уморен от себе си и хората? Поздрави:))

Когато вървиш срещу вятъра, когато над главата ти се сипе пороен дъжд или те пали жаркото Слънце, когато светкавици раздират небето ти, или земята се тресе под краката ти...
единствен инстинкт оцеляване!

ами човещинка:))) какво да се прави?:))))

и хубаво казано и написано...
и ми е до болка познато..
поздрав за теб..

Казано и доказано. Колкото и да тупаш с юмрук, колкото и да крещиш, колкото и да риташ - все има някой, който ще ти извие ръката, ще ти запуши устата, ще ти спъне краката... И какво от това? Цялата ти сила отива на вятъра. Имали смисъл? За толкова години живот все си мисля, че има смисъл, ама на - все на дъното си стоя. Така и не ми поникнаха крила, та да взема да излетя. А набодат и а някой -клъц,клъц с ножицата и отиде се не видя пак... Въпросът е всички да викнем, ама не да пригласяме и да пеем... Въпросът е всички да тупаме, ама не собствените си черги... Въпросът е всички да ритаме, ама не този до нас, за ад му бръкнем в джоба... Въпросът е всички да разперим крила, ама не да отлетим от страната си.... Може би тогава ще има смисъл да се живее!

Ще разпериш крила, ако си птица. Българинът е като дървото с дълбока коренова система. На него му трябва земя.