Постинг
01.12.2012 01:35 -
Необходимост
Автор: injir
Категория: Лични дневници
Прочетен: 6580 Коментари: 18 Гласове:
Последна промяна: 21.10.2014 12:06
Прочетен: 6580 Коментари: 18 Гласове:
58
Последна промяна: 21.10.2014 12:06
О-о-о! Как си? Добре съм. Живея. Като всички останали... Хората вървяха и си разговаряха. С някой си. Приятел. Близък. Просто познат. Не . Нямаше телефонна слушалка. Липсваше кабел в ухото. Телепортацията беше още на ниско ниво. Можеха само да преместят дребни животинки. Не искаха да рискуват с хора. Не се знаеше какви ще бъдат последиците. Макар че имаше доброволци. Затова засега експериментите бяха стопирани. Но това , което бяха успели да направят, бе грандиозно. Вече умееха да си общуват. Не-е-е! Не с познатата телекомуникация. А с телепатия. Като всяко нововъведение скоро стана почти модно, а после - обикновена необходимост. Сега всеки умееше да се съсредоточи в себе си. Да каже магическата думичка ,,ом-м-м...,, и разговорът започваше с набелязания обект. Близки , познати, пък и непознати се радваха да общуват, защото общуването беше белег на човешката цивилизация. Отминаха онези времена, когато хората се страхуваха да заговорят с непознати, защото, видите ли, не било учтиво, пък какво ли ще си кажат за тебе, пък защо ли трябва да влизаш в устите им. Макар че било за предпочитане, отколкото да попаднеш в краката им. Защото щели да те стъпчат. Така или иначе, хората бяха оценили невероятното благо, което им се бе случило, и те с желание го използваха.
Синята планета бе техният дом. Всеки започваше работа в кое да е кътче от нея. Щом имаше работа и хляб - това кътче ставаше родно място. Хората не познаваха носталгията. Навсякъде се чувстваха като у дома си. А ето, тази нова форма на общуване, съвсем разми границите . Сега можеха да си разговарят, с който си поискат. Нямаше сълзи при раздяла. Нямаше тъга, ако трябваше да отидат дори на другия край на света. Всъщност, раздяла не съществуваше, защото хората постоянно се свързваха със своите близки и оставаха с чувството, че са заедно. Но, винаги има едно ,,но,,...
Приятният тембър на гласа й погали ухото му. Не бяха се чували преди. Как бе попаднал на нейната линия? Грешка? Ами, чудесна грешка! Тогава защо да не се запознаят? Не е необходимо? Нали се чуват. Разговарят. Приказват си. Като стари познайници. Ама никога не се бяха виждали. Не знаеха как изглеждат. Тя му изпрати някакъв спомен от стара снимка. Той подбра най-добрите от своите. И двамата бяха доволни. Не се виждаха бръчиците под очите им. Не се виждаше някой и друг натрупан килограм. Разговорите ги изпълваха с невероятно чувство. Че има мъж, в този огромен свят, който я разбира. Че има жена, в това безкрайно пространство, която мисли за него. Разговорите ставаха по-чести и по-дълги. Бяха опознали характерите си. Възприемаха несъвършенствата на света и се опитваха да се преборят с трудностите в живота по сходен начин. Бяха си станали много близки. Докато накрая разбраха, че е необходимо да се видят.
Уговориха си среща. Определиха точен ден и час. Обещаха си да не закъсняват. Дамата можеше да си го позволи. Нали затова е дама! И така. В уреченото време побързаха за полета. Който щеше да скъси разстоянието между тях. И щяха да застанат един до друг. Заедно. Така, както бяха в мислите си...
Ето. Очакването го изнервяше. Толкова да закъснее този полет! Времето бе калпаво. Мъгливо. Облачно. Пръскаше дъжд. Непрекъснато обявяваха информация за отменени полети. Ами, да. С този негов късмет! Точно сега ли? Разбира се. Срещата ще се отложи. Мислено се свърза с нея. Обясняваше му. Как е лошо времето. Как ще трябва да чака часове на аерогарата. А как трябва още утре да е навреме на работа. Шефът е нов и колегите са нови. И тя трябва да се подготви за този ден. Трябва да е във форма. Трябва й психическа нагласа...
Да. Добре. Съгласи се. Разбира я. И той е изпадал в същото положение. Важно е новото работно място. Важни са новите колеги. Все пак животът беше работа. Преминаваше в работа. И нямаше. Нямаше време за срещи. Още повече с непознати. Какво пък? Нали си разговарят? Общуват. Използват най-модерните средства за комуникация. И така им е добре. Нали чува гласа й? Нали думите й го успокояват, когато е ядосан. Тя му въздействаше. Нямаше даже нужда да ходи при своя психотерапевт. За да му помогне. Да се спаси от самотата...
Побърза да излезе от залата, където пасажерите търпеливо чакаха своя полет. Затова не се огледа. Не забеляза. Не видя. Една жена. Която скрито го наблюдаваше. И искаше. И желаеше. Да му подаде ръка. Да го прегърне. И да му каже, че иска да бъде с него. Напук на всички. И на всичко. А най-много искаше. Да избяга. От същото, от което страдаше и той. От самотата...
injir
01.12.2012
Синята планета бе техният дом. Всеки започваше работа в кое да е кътче от нея. Щом имаше работа и хляб - това кътче ставаше родно място. Хората не познаваха носталгията. Навсякъде се чувстваха като у дома си. А ето, тази нова форма на общуване, съвсем разми границите . Сега можеха да си разговарят, с който си поискат. Нямаше сълзи при раздяла. Нямаше тъга, ако трябваше да отидат дори на другия край на света. Всъщност, раздяла не съществуваше, защото хората постоянно се свързваха със своите близки и оставаха с чувството, че са заедно. Но, винаги има едно ,,но,,...
Приятният тембър на гласа й погали ухото му. Не бяха се чували преди. Как бе попаднал на нейната линия? Грешка? Ами, чудесна грешка! Тогава защо да не се запознаят? Не е необходимо? Нали се чуват. Разговарят. Приказват си. Като стари познайници. Ама никога не се бяха виждали. Не знаеха как изглеждат. Тя му изпрати някакъв спомен от стара снимка. Той подбра най-добрите от своите. И двамата бяха доволни. Не се виждаха бръчиците под очите им. Не се виждаше някой и друг натрупан килограм. Разговорите ги изпълваха с невероятно чувство. Че има мъж, в този огромен свят, който я разбира. Че има жена, в това безкрайно пространство, която мисли за него. Разговорите ставаха по-чести и по-дълги. Бяха опознали характерите си. Възприемаха несъвършенствата на света и се опитваха да се преборят с трудностите в живота по сходен начин. Бяха си станали много близки. Докато накрая разбраха, че е необходимо да се видят.
Уговориха си среща. Определиха точен ден и час. Обещаха си да не закъсняват. Дамата можеше да си го позволи. Нали затова е дама! И така. В уреченото време побързаха за полета. Който щеше да скъси разстоянието между тях. И щяха да застанат един до друг. Заедно. Така, както бяха в мислите си...
Ето. Очакването го изнервяше. Толкова да закъснее този полет! Времето бе калпаво. Мъгливо. Облачно. Пръскаше дъжд. Непрекъснато обявяваха информация за отменени полети. Ами, да. С този негов късмет! Точно сега ли? Разбира се. Срещата ще се отложи. Мислено се свърза с нея. Обясняваше му. Как е лошо времето. Как ще трябва да чака часове на аерогарата. А как трябва още утре да е навреме на работа. Шефът е нов и колегите са нови. И тя трябва да се подготви за този ден. Трябва да е във форма. Трябва й психическа нагласа...
Да. Добре. Съгласи се. Разбира я. И той е изпадал в същото положение. Важно е новото работно място. Важни са новите колеги. Все пак животът беше работа. Преминаваше в работа. И нямаше. Нямаше време за срещи. Още повече с непознати. Какво пък? Нали си разговарят? Общуват. Използват най-модерните средства за комуникация. И така им е добре. Нали чува гласа й? Нали думите й го успокояват, когато е ядосан. Тя му въздействаше. Нямаше даже нужда да ходи при своя психотерапевт. За да му помогне. Да се спаси от самотата...
Побърза да излезе от залата, където пасажерите търпеливо чакаха своя полет. Затова не се огледа. Не забеляза. Не видя. Една жена. Която скрито го наблюдаваше. И искаше. И желаеше. Да му подаде ръка. Да го прегърне. И да му каже, че иска да бъде с него. Напук на всички. И на всичко. А най-много искаше. Да избяга. От същото, от което страдаше и той. От самотата...
injir
01.12.2012
Водата - осъзнатата необходимост.
Лицемерие или социална необходимост?
Водата - осъзнатата необходимост. Част 2
Лицемерие или социална необходимост?
Водата - осъзнатата необходимост. Част 2
За която в блажените години на младостта си и все още патриархално ежедневие, дори не бяхме чували. Вече ни е нагазила здраво. Да си самотен сред хиляди? Вече толкова познато. И това блогуване, Фейсбук и подобните. Един отчаян зов за близост... Поздрави за оригиналния замисъл и чудесното му осъществяване! :)))
цитирайВ размитите граници търсим ближния...
Все по-неуспешно.
Добро утро и хубав ден, injir!
цитирайВсе по-неуспешно.
Добро утро и хубав ден, injir!
3.
hristo27 -
Истинско и съвременно!
Продъ...
01.12.2012 10:25
01.12.2012 10:25
Истинско и съвременно!
Продължавай в същия дух.
цитирайПродължавай в същия дух.
и аз като Ваня ще кажа... в размитите граници търсим ближния...
и все по-неуспешно... поздравявам те..
цитирайи все по-неуспешно... поздравявам те..
5.
boristodorov56 -
Паралелния свят във виртуала, за който дори не подозирах, че го има!!!
01.12.2012 19:05
01.12.2012 19:05
Както винаги - зашеметяващо и прекалено истинско!!!
Браво на теб!
Пловдив е велик град!
цитирайБраво на теб!
Пловдив е велик град!
Понякога изпускаме нещо, което е толкова близо, защото се стремим може би към големи неща или пък се страхуваме да протегнем ръка...
цитирайМай се страхуваме... :)
цитирайБоре! Не се съмнявам , че нашият град е прекрасен.:)
цитирайвсъщност натам отиваме, към самотата. И усмивките ни вече са виртуални. Аз си искам истинските, на живо. Поздрави за хубавия разказ!
цитирайКраят на света на 21.12.2012 вероятно ще ни отмине, но с изчезването на нормалните човешки отношения е много вероятно да е вече близо.
цитирай"Какавидите" на Джон Уиндъм...
Ще ти хареса! ;-)
цитирайЩе ти хареса! ;-)
Все по близо сме и това ни прави все по-чужди.
цитирайКолко е вярно това...
цитирай:) хахаха... "общуването - белег на човешката цивилизация"... дааа, за това иде реч...
Усмивки пак !
цитирайУсмивки пак !
Да си сам сред многото наистина е ужасно...
Светла Коледа!
цитирайСветла Коледа!
Когато свикнеш със самотата, виртуалният контакт е най - добрият ти приятел събеседник. Взираш се чувстваш го, виждаш го, имаш по богат избор на отношения с виртуалните ти пртньори. Но загубихме свободата на живият контакт, и се капсулирахме в капсулата си и продължаваме със скотското си ежедневие......От една страна е ужасно, но от друга страна е по практично.
цитирайМарина, не разбрах какво стана накрая. Коя е тази жена, която той не забеляза? Същата, с която имаше телепатична връзка, или друга, която е била на една ръка разстояние, но той не я познава? Защото, вие жените, понякога хитрувате. Възможно е да не е имало проблеми с времето и самолетите. Просто тя да е искала първо да го види. И как са щели да се срещнат, след като не се познават. Или в последния момент, когато се разберат, че и двамата са на аерогарата, ще се опишат един друг. Наистина понякога тичаме след вятъра, а щастието е било неподозирано близо. Не ме оставяйте в неведение. Ако не за друго, то поне заради това, че и аз съм расъл в Пловдив. Кой от двата е неочакваният край? Макар че може да има и трети вариант: това да е собствената му съпруга, която го е проследила да разбере защо в последно време е толкова умислен... Боже, Боже, вживях се...
цитирайРазбира се, че жените хитруват.:)
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 18500
Блогрол