През 2003 година сякаш хората се опаричиха, защото в малкото морско градче изведнъж нахлу много народ. Уличките се изпълниха, свободните квартири в стария град изведнъж намаляха, а ресторантите и кафенетата  не бяха вече празни. И плажът бе пълен, нямаше местенце , пясъкът изведнъж стана много скъпоценен, и сякаш Созопол се превърна в Лазурния бряг, тъй като всеки изведнъж поиска да прекарва почивните дни тук. Даже билетите за театър свършваха, затова вече предварително трябваше да се запасявам. Театралният салон сега бе пълен с подобни на мен ,,зависими,, от Мелпомена. Артистите винаги са отбелязвали, че не могат да живеят без сцената. Че не може да мине денят им , ако не вдъхнат малко прах от нея. Ама то същото се отнася и за нас - зрителите. И ние имаме нужда от тоя ,,наркотик,, , дето го вземате и вие. Та затова сега заедно бяхме в залата и очаквахме следващото представление.                                                                                                                                Хайтов. Уникален е с ,,Дивите разкази,,. А най-хубав е разказът му ,,Дервишово семе,,. Той е като тъжна песен за любовта. Онази песен, родопска, протяжна, широка , която разказва за голямата планина и хората в нея, и за техния нелесен живот. За това как понякога съдбата поднася скъпоценни подаръци и те прави щастлив , а злите сили, като се намесят, ти ги отнемат и оставаш цял живот прекършен. Та съдбата събира Силвина и Рамаданчо като семейство. Дядото е този, който избира хубавата Силвина за внука си. Той прекрасно разбира, че те са още деца и им дава време да се опознаят. А малкото момче, все още невъзмъжало, се влюбва.Така  може да направи гнездо в сърцето ти първата истинска обич. То се радва на момичето Силвина и е щастливо, само от това, че е до него и може да й се любува. Злото иде, когато братята й я открадват и я продават на по-възрастния Руфат. Оттогава тръгват мъките на Рамадан. Това са мъките на неосъществената любов, на принудителната раздяла и чувството на унижение. Омразата, която пламва в сърцето му, сякаш го подготвя и той да извърши зло, за да отмъсти. Само кротките думи на Силвина, да не бъде звяр като Руфат, го възпират от нечестивия. И така, до края на дните си героите пазят своята чиста обич, грижейки се даже за болния мъж на Силвина. Те не стават зверове, не погазват писаните закони, защото са пленници на онези неписани правила, които пазят човешкото у човека и те карат да не правиш на другите онова, което не искаш да сторят на тебе. И цялата тази приказка е разказана и представена от Валери Йорданов и Васил Михайлов, с нов поглед от страна на режисьор и сценаристи. И всичко е  едновременно прекрасно и тъжно, така както понякога става и в нашия ден.
      А после идва вечерта, която е приятно топла и още може да се разхождаш с разголени рамене, да пообиколиш улиците с каменна настилка, така характерна само за старата част на града, да влезеш в някое от магазинчетата за приложно изкуство, да се полюбуваш на изработените украшения и да си купиш нещо за спомен - или картина /има и скъпи, но има и по-евтини/, или някакво бижу, или каквото си харесаш според джоба. А после пак прясна риба и чаша бяло вино, в приятния обръч от приятели край софрата, разказваш впечатленията си и  успяваш да ги убедиш, като се върнат в провинцията и като дойде точно тази пиеса в техния град, обезателно да отидат да я гледат, защото си заслужава.
        
     injir
    22.09.14

     следва продължение

Не мога да кажа кой е най-силният разказ на Хайтов...

Е, това е мое мнение.

"Те не стават зверове, не погазват писаните закони, защото са пленници на онези неписани правила, които пазят човешкото у човека и те карат да не правиш на другите онова, което не искаш да сторят на тебе."