Светът принадлежеше на шепа мошеници. Които с далавери и лъжи бяха прикоткали отделните държавици да вземат заеми от тях и никога да не се спасят от финансовото иго. Фондът, който уж ги подпомагаше, всъщност безцеремонно ги ограбваше. Под предлог, че уж ще делят с правителствата, корпорациите стъпваха в новата заробена земя и започвахада смучат като паразити всичките богатства , които имаше там. На държавицата оставяше великодушно два процента , а за себе си вземаше деветдесет и осем. Въобще подялба по братски, дето се казва... И понеже всички правителства се страхуваха да не им направят някой етнически конфликт, се примиряваха. Бяха принудени да играят поредния цирк. Да подскачат, да правят пируети, да блюдолизничат само и само да се харесат на новите вождове... Иначе ще им спретнат някоя шарена революция. А можеха и  да пратят невидимите сови, които щяха да похвърлят тук и там някои запалителни фойерверки, че да озаптят осмелилите се да заявят гражданско неподчинение. И понеже все се  намираше кой да им се противопостави, онези все си имаха работа и затворите се пълнеха...
       Да-а-а... На тази планета изобщо не бе спокойно. И не бе време за любов. Затова тя побърза да отпрати своя гост. Беше любезна, но как да му обясни, че тук е дошла с друга задача. Освен това избягваше въпроса относно задомяване и всякакви подобни човешки неща, които не й бяха присъщи. Как да му каже на този любим племенник, че няма сърце. Представяше си го как ще я изгледа. А ако му съобщи и невероятното, направо ще я вземе за смахната. И повече няма да стъпи при нея. Ох! Тези хора! Бяха много чувствителни. Гледат филм - плачат... Чуят стих - пак са насълзили очите си. А пък и като запеят песен - ред сълзи и ред сополи... Сякаш без тая любов не можеха да живеят. На нейната планета всичко бе просто. Вземат ти материал от тъканта и клонират. Съществото досущ приличаше на предишното. А когато се повреждаше, му правеха основен ремонт. Май бяха изпуснали нещо важно в програмите. Повечето емоции... Бяха май орязали многобройните опции за влюбване, разлюбване и всякакви подобни. Та затова клонингите си бяха малко студени. Уж като хората, ама бяха различни. Не можеха да се влюбват...
        Затова много усилия й трябваха да се представя като замаяно момиче, на което направо му прималява, като види своя възлюбен... Нали така се казваше. Трябваше да съобщава мили думички като ,,мило,,  , ,,сладко,, и всякакви други глезотии, които четеше в разни романи и романчета, дето нарочно издири. Така, де... Приспособяваше се към този свят. Затова им се чудеше. На хората... Ако не бяха обичани, те страдаха. А като ги ограбват - си мълчаха. От време на време някой промърморваше, можеше да излезе на улицата и да си протестира, ама после нещата пак си тръгваха  постарому. Само си мислеха, че нещо са променили. Изобщо нещата заприличваха на картинката в оня анекдот, дето пътниците на един спрял влак можели да отворят широко прозорците и да крещят с цяло гърло, че влакът бил спрял... Ама какво от това. Държавите им се превръщаха в новоробски, а паразитите се бяха залепили за тях и смучеха ли, смучеха...
        И сякаш нямаше край...

         injir
       01.15

опит за метафора на действителността ни!
Хубава седмица Ми...!

:)))!