Постинг
21.01.2015 00:42 -
Роман - 4
Автор: injir
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1103 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 25.01.2015 16:04
Прочетен: 1103 Коментари: 0 Гласове:
10
Последна промяна: 25.01.2015 16:04
Пред тях бе черната бездна. Не бе страшна. До нея тихо сумтеше в съня си един любим човек. Как ли щеше да се изненада?... Всъщност сега тя си даде сметка, какво бе сторила... Ами ако той се изплаши? И да вземе да получи клаустрофобия... Съвсем не бе помислила за това. Ще се опита да го успокои и да поговори с него. Трябваше да прекъсне съня му. Наведе се над лицето му и му се полюбува. Красавец ! Да се опита да го събуди с целувка? Докосна страните му... Спеше си кротко... Чаровник ! Е, трябваше да пробва с амоняк. Навря шишенцето в носа му. Острата миризма веднага подейства. Човекът се закашля и отвори очи. Учудено се заоглежда. Къде бе попаднал? Видя познатото лице и се усмихна. Но усмивката му се стопи, щом като се огледа в широкия екран на кораба. По него блещукаха непознати звезди и черното пространство ги обгръщаше отвсякъде. Какво е това? Къде съм?! Опита се да стане, но му се зави свят и залитна. Тя трябваше да го задържи с двете си ръце. Започна да му обяснява, че в последния момент е решила да го вземе със себе си на пътешествие. Нали бяха приказвали за разни близки и далечни дестинации. Там, на земята, хората редовно си избираха някое пътешествие до близки и далечни страни. Мятаха се на колите, на автобусите, на самолетите и на корабите, и пътуваха. Разглеждаха как другите живеят. Посещаваха интересни райски кътчета, каквито нямаше при тях. Възхищаваха се на различни природни забележителности. Разглеждаха музеи и изложби. Опитваха от храните, характерни по тия краища. Купуваха по някой сувенир и с един куп впечатления пак се завръщаха в родния дом. Защото по-хубаво от родния дом - нямаше...
И ето - тя бе поискала да го вземе със себе си на такова дълго пътешествие... Виждаше как човекът отсреща я гледаше с недоумение. После недоумението започна да се превръща в яд. Очите му засвяткаха, защото не бе го попитала иска ли той или не подобна разходка. А и къде, по дяволите, сега отиваха, като бяха сами в открития космос! О-о! Явно пак трябваше да го приспи. Така де! Защо да оставя човешкото същество да се стресира. Достатъчно беше попадало в стресови ситуации долу, на земята. Повлече го с умоляващи думи към барокамерата. Обясни му, че е много важно за здравето му. Нека още поспи... Е, щяха да пропуснат прекрасния изглед на червения Марс. Ще пропуснат и кометата, която прелиташе наблизо. И нямаше да се полюбуват заедно на фойерверките й... Но имаше време за всичко. Времето беше пред тях...
А и роботът наблюдател вдигна неочаквано тревога. Трябваше да заобиколят метеоритния дъжд, който изневиделица се бе изпречил на пътя им. Усещаше сътресенията от сблъсъка с малките и по-големи камъни. Помоли им се да одраскат само кораба и да не направят много поразии, че хич не й се искаше да прави ремонт. Само това й липсваше... След дългия ден... Уморена въздъхна. Защо все на нея ! Все трябваше да се случват нещата по трудния начин...
А там, някъде на Синята планета, бе започнала война на цивилизациите. Всяка доказваше своите преимущества. Всяка приемаше за верни само своите правила. И искаше да ги наложи над другите. Всеки говореше на своя език и май никой никого не желаеше да слуша. И така глухи и слепи към чуждата правда, се подклаждаха конфликти и те не само че не се ограничaваха, а се разрастваха и добиваха колосални размери. Земята гореше под краката им, но те сякаш не усещаха. Скоро огънят щеше да разтопи постелята, в която спяха, и тогава или щяха да се задушат от дима, или щяха да се опитат да изгасят пожара, който сами бяха подпалили...
injir
01.15
И ето - тя бе поискала да го вземе със себе си на такова дълго пътешествие... Виждаше как човекът отсреща я гледаше с недоумение. После недоумението започна да се превръща в яд. Очите му засвяткаха, защото не бе го попитала иска ли той или не подобна разходка. А и къде, по дяволите, сега отиваха, като бяха сами в открития космос! О-о! Явно пак трябваше да го приспи. Така де! Защо да оставя човешкото същество да се стресира. Достатъчно беше попадало в стресови ситуации долу, на земята. Повлече го с умоляващи думи към барокамерата. Обясни му, че е много важно за здравето му. Нека още поспи... Е, щяха да пропуснат прекрасния изглед на червения Марс. Ще пропуснат и кометата, която прелиташе наблизо. И нямаше да се полюбуват заедно на фойерверките й... Но имаше време за всичко. Времето беше пред тях...
А и роботът наблюдател вдигна неочаквано тревога. Трябваше да заобиколят метеоритния дъжд, който изневиделица се бе изпречил на пътя им. Усещаше сътресенията от сблъсъка с малките и по-големи камъни. Помоли им се да одраскат само кораба и да не направят много поразии, че хич не й се искаше да прави ремонт. Само това й липсваше... След дългия ден... Уморена въздъхна. Защо все на нея ! Все трябваше да се случват нещата по трудния начин...
А там, някъде на Синята планета, бе започнала война на цивилизациите. Всяка доказваше своите преимущества. Всяка приемаше за верни само своите правила. И искаше да ги наложи над другите. Всеки говореше на своя език и май никой никого не желаеше да слуша. И така глухи и слепи към чуждата правда, се подклаждаха конфликти и те не само че не се ограничaваха, а се разрастваха и добиваха колосални размери. Земята гореше под краката им, но те сякаш не усещаха. Скоро огънят щеше да разтопи постелята, в която спяха, и тогава или щяха да се задушат от дима, или щяха да се опитат да изгасят пожара, който сами бяха подпалили...
injir
01.15
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 18500
Блогрол