И се започна... Тогава Северът бе зает с Олимпиада и по всички закони на Света, войната бе забранена. Но хунтата затова е хунта. Никак не я интересуваха човешките закони, тъй като тя си беше нечовешка. Спретнаха един мегдан - не ти е работа. Наеха стрелци, които да стрелят и по едните, и по другите, така че хаосът да стане пълен. В суматохата нямаше кой да обърне внимание на дребни факти, защото вниманието бе обърнато към кифличките, които загрижена лелка раздаваше. Кифладжийката се възползваше от случката , за да си понапълни джоба. Нали най-вече за това работеше. А и се надяваше, че ще получи похвала от главния майстор , а с нея и дебела банкова сметка... После хунтата реши да въдворява ред по всички градчета. Старите управници гонеше къде с ритници, къде с автомати и ножове. По масмедиите не показваха такива подробности, но хората имаха техника и правеха снимки. Така се разбра какво е станало. Срещу мирно протестиращите секториантите използваха  негумени куршуми. Така се роди отбраната, защото никой не искаше да става лесна мишена на развилнелите се и опиянени от властта киборги. Имената им бяха стряскащи, а иначе си бяха най- обикновени люде, които изведнъж си повярваха, че могат да вършат убийства безнаказано. Та кой ще търпи това посегателство. И когато населението се опна и каза, че ще се отделя от тези, които не ги зачитаха, онези им изпратиха летящи сови и захвърляха бомби. Кръв потече по улиците, а глутницата се радваше на някаква си победа над мирните жители. Нима е победа да убиеш родния си брат... Така омразата разцъфтя и бързо даваше плодове, защото бе казано, че където посееш ветрове, ще пожънеш бури. И се завъртя щорм... Който не пожали наивните и очакващите някаква милост от Бога. Така се стигна до недоверието, което все повече се превръщаше във вяра, че трябва да се махнат от майка си, която не се грижеше за тях, въпреки че десетки години бяха работили за нея. В скута си бе отгледала ненавист и злоба и се бе превърнала в мащеха. За тях...
            Хората сами си създаваха проблеми. Сякаш животът им щеше да е безкраен. А той бе кратък колкото един ден... Сега и тя си имаше проблем. Беше привикана от Великия технолог, за да дава обяснения. Как можела да си позволи?! Да си вземе подобен домашен любимец. Тя се правеше, че мига виновно. Наистина бе позволено да приютиш някое животинче даже от другия край на галактиката. Затова планетката им се бе понапълнила с всякакви кученца , котенца, рибки и разни пернати твари. Клонингите се привързваха към тях и за нищо на света не искаха да се разделят. Приемаха човешките качества като обич и милостивост и никак не можеха да оставят хубавичките муцунки. Затова ги завличаха в звездолетите си и ги пренасяха в своя дом. Да, обаче никъде не пишело, че може да вземе човешко същество. То не билo в графата за домашен любимец. Наистина! Как не бе забелязала тази малка подробност! Сигурно поради разсеяност. И сега трябваше да си плати глобата. Или да се раздели с него, или да си върви оттук с него... Поне й даваха време да си помисли...
И докато си мислеше, организира парти, с което да отбележи идването си. Неочаквано и за нея се изсипаха всичките й дружки, които, подтиквани естествено от любопитство, искаха да се запознаят с новата й придобивка. А клонингите от мъжки пол поглеждаха завистливо към истинското човешко същество и тайно искаха да приличат на него. Домакинята не бе от приказливите, но накратко им обясни къде и как са се запознали, а и че в последния момент са решили да си направят малко пътешествийце. Всъщност решението бе взето в ход и никой даже не подозирал, че нещата ще отидат толкова надалеч и толкова надълбоко. Но така било в човешкото битие. Понякога поднасяло всякакви изненади и нямало време много да мислиш, а само да действаш. Защото времето се премятало, акробатичните му номера нямали край и трябвало да си нащрек, за да поемеш новата посока, което то ти поднасяло. Може би за твое добро...


                            01.15
                            injir