Това селище се продаваше като уличница. Почти за жълти стотинки. Даваше небето си на невидимите сови. Те прелитаха през него. Носеха товари с отровни вещества. После ги хвърляха в двора на съседката. Изсипваха боклука и ни лук яли, ни - мирисали. Сякаш бе нормално да изсипваш всякакви мръсотии върху нищо неподозиращите същества. Те се криеха в подземията и дните им минаваха без слънце. А сега пък предателчето продаваше и територията си. Даже се хвалеше, сякаш е извършило подвиг. Някога решението  за неговата съдба бе взето от Високото ниво. То се съгласи, защото му вярваше. Не подозираше, че ще бъде измамено и че ще бъде така изтъргувано. Сега се примиряваше със съдбата си. И търпеше... Бяха му казали, че е направен цивилизационен избор. Което не означаваше цивилизован. Непознаването на същността на думите правеше дупки в пространството и го изкривяваше. А това променяше битието... Селището беше необходимо само да пуска цветни камъчета в големите делви. Иначе не се сещаха за него. И така то се превръщаше в пройдоха. Заселниците му ставаха все по-малко, защото се изселваха от него... Беше им омръзнало да го чакат да се промени. Останалите се надяваха на Бог...
              ...Срокът наближаваше. Няма как. Трябваше да се спазва. Беше отдавна тук. Беше почти на сто години. Скоро и нейният път щеше да бъде прекъснат. Такива бяха правилата. Всяко работещо тяло имаше своя предел. Не можеше вечно да се надяваш, че ще се събудиш отново от дълбокия сън. Всичко си имаше край. Необходимо бе само да се примириш. Че няма да виждаш пак двете слънца...
               След нейното непослушание и други същества се завръщаха от пътешествията си с улов на човешки създания. Поведението й не бе вече прецедент, а еталон. За подражание. Двойките се отдаваха на опознаване и веселба, сигурно защото всеки пресмяташе годините до сто и си правеше сметка, че никой не е вечен... Сега и в съседния двор се появи гост. Съседката й мълком се бе обзавела с домашен любимец. И тя щеше да си има главоболия покрай него... Въобще законите на тая планетка бяха започнали да се погазват. От този факт само технологът беше бесен. Налагаше му се да сменя все по-често разтопени кабелчета. Опасяваше се, че новото явление ще придобива все по-големи размери. Ах, тези чувства! Те бяха в основата на всички беди... Затова май трябваше да посмени законите. Необходими бяха  по-крути мерки...
               А къде бе нейната придобивка? Ето я ! Бе измайсторил въдица и търпеливо стърчеше край езерото. Заниманието беше очарователно за губене на време. Можеше с часове да стои пред синята вода и да чака рибката да клъвне. А! И неговата рибка бе дошла! Харесваше му, че тя така бързо топеше ледовете. Споделяше себе си с него... Хич не му идеше наум, че всъщност е старица. Видът й не подсказваше това, макар че часовникът тиктакаше и ядеше от времето й. Тези философии бяха далеч от него, защото все още се наслаждаваше на мига. Не искаше засега да променя нещо. Бе дошъл не по своя воля. Но нейната воля му се нравеше. Е, какво пък... Лошо ли е? Светът бе наистина за двама. Човеците не можеха да живеят сами. Кой знае защо всеки се стремеше да намери своя Ян или Ин. Понякога не се откриваха, тъй като някой още не се бе родил или беше си отишъл, или просто се бяха разминали в пространството. Изобщо имаше хиляди причини, които можеха да ги разделят. Защото Бог  сякаш си играеше с тях. Ето защо те искрено му се молеха и искаха закрилата му. А когато той бе много зает със своите божии работи и не им обръщаше внимание, човеците не го чакаха, а просто вземаха нещата в свои ръце. Дори после да разбираха, че яко са объркали конците...


                  02.15
                  injir