Постинг
13.06.2015 23:01 -
Размисли
Автор: injir
Категория: Лични дневници
Прочетен: 3596 Коментари: 11 Гласове:
Последна промяна: 13.06.2015 23:35
Прочетен: 3596 Коментари: 11 Гласове:
22
Последна промяна: 13.06.2015 23:35
Времето летеше. Като свръхзвуков самолет. Отнасяше годините. Хората се обръщаха назад и оставаха озадачени. Как бързо бе преминал животът им. Кога бяха млади. Кога остаряха...
И всеки си правеше равносметка. За пропуснати ползи. За неизживяно щастие. За пропиляна любов...
Най-много съжаляваха за нея. Спомените затова бяха спомени. Свързани бяха с младостта. Старците се връщаха към всяко преживяване с някоя фуста. Време беше да се похвалят. Ах, какви мъже са били! И как никак не са прощавали. Ех, сега да се върнат с машината на времето! Ти да видиш! Как ще заковеш черен гвоздей на бяла дъска!
Обаче като не можеха вече да се подвизават като мъжкари и като мачовци, им оставаха само срещите с приятели. Така се чувстваха комфортно. Можеха да си измислят истории, да си ги поукрасят, да ги разкажат с подробности, ама така, че и сам да си повярваш, и от това да ти стане благо на душата.. Че то наистина , само такваз благинка им остана... Заприличваха на ония авджии и рибари, които се надлъгваха кой по-голям улов имал. Нали се сещате за оня рибар, дето му вързали китките на ръцете, че да не се хвали с голямата риба, която уж бил хванал. А той разтворил длани и показал колко й било голямо окото... И от това всички били удивени... Повярвали си, значи...
Стариците пък обичаха да разлистят старото прашясало албумче с черно-бели снимки. Ами, то това са истински снимки. Които можеш да пипнеш. Не само да висят в компютъра. Можеш да ги разгледаш. Да ги обърнеш. Да видиш надписа на гърба. От хиляда деветстотин и Балканската... От което ти става малко тъжно. И сълза предателка се мъчи да изскочи през миглите. Ама ги стисваш и не се показваш слаба. Щото толкова време ти е минало през главата и сърцето. Толкова добро, и толкова - лошо. И омрази, и нелюбови, и завист, и клюки, и предателства - малки и големи. И като махнеш цялата тая жлъч, остава хубавото. Ония любовни мигове, за които си е заслужавало да си жива. Когато си била единствена, неповторима, прекрасна, незаменима в очите на своя мачо. Който ти е дарявал своята мъжка ласка. И от нея си била щастлива. А после са дошли децата и внуците, и в тях откриваш нов смисъл на живота си. И заради тях пак живееш...
А още хората си помагаха с разни афродизиаци. Мелеха прахчета. Гълтаха хапчета. Пиеха чайчета. Позастарели младежи се доказваха какви яки самци са и как могат да бъдат водачи на стадо кошути. Как мъжката сила все още напира в тях и все още могат да извършват подвизи... А за други им бе достатъчно да си хапнат локум , забъркан с розова вода от розови листенца, и упоени от аромата им, сладко да заспят. И да сънуват своята младост. Защото единствената им радост оставаше утре сутрин да се събудят живи. Защото можеха и да не са...
Понякога оная с косата сядаше на перваза на прозореца, поклащаше костеливите си крака, поглеждаше към леглото, в което лежиш, и те подсеща, че всичко си има край... Но хората не се предаваха. Не искаха да живеят с мисълта за смъртта. А искаха да живеят в любов. Затова пееха или слушаха песни за нея. Зазяпваха се по всякакви сериали, където пак и пак се разплитаха възлите на житейски драми. Артистите изиграваха виртузно ролите си на влюбени. Ромео и Жулиета пак бяха възпявани от поетите. Кръгът се завърташе, настроението се повдигаше и надеждата, че са необходими някому някъде, хранеше душата. Защото тя имаше нужда единствено само от едно. От обич. Голяма. Като океан. Като небе. Като необятен космос...
А да бъдеш жив и да се порадваш на още един хубав ден, си беше направо подарък от Бога. И благодарни на съдбата, хората се втурваха към своето ежедневие. Отново. За да срещнат, ако може, още веднъж.. Неизживяната, неочакваната и вечната. Разбира се, любов...
13.06.15
injir
И всеки си правеше равносметка. За пропуснати ползи. За неизживяно щастие. За пропиляна любов...
Най-много съжаляваха за нея. Спомените затова бяха спомени. Свързани бяха с младостта. Старците се връщаха към всяко преживяване с някоя фуста. Време беше да се похвалят. Ах, какви мъже са били! И как никак не са прощавали. Ех, сега да се върнат с машината на времето! Ти да видиш! Как ще заковеш черен гвоздей на бяла дъска!
Обаче като не можеха вече да се подвизават като мъжкари и като мачовци, им оставаха само срещите с приятели. Така се чувстваха комфортно. Можеха да си измислят истории, да си ги поукрасят, да ги разкажат с подробности, ама така, че и сам да си повярваш, и от това да ти стане благо на душата.. Че то наистина , само такваз благинка им остана... Заприличваха на ония авджии и рибари, които се надлъгваха кой по-голям улов имал. Нали се сещате за оня рибар, дето му вързали китките на ръцете, че да не се хвали с голямата риба, която уж бил хванал. А той разтворил длани и показал колко й било голямо окото... И от това всички били удивени... Повярвали си, значи...
Стариците пък обичаха да разлистят старото прашясало албумче с черно-бели снимки. Ами, то това са истински снимки. Които можеш да пипнеш. Не само да висят в компютъра. Можеш да ги разгледаш. Да ги обърнеш. Да видиш надписа на гърба. От хиляда деветстотин и Балканската... От което ти става малко тъжно. И сълза предателка се мъчи да изскочи през миглите. Ама ги стисваш и не се показваш слаба. Щото толкова време ти е минало през главата и сърцето. Толкова добро, и толкова - лошо. И омрази, и нелюбови, и завист, и клюки, и предателства - малки и големи. И като махнеш цялата тая жлъч, остава хубавото. Ония любовни мигове, за които си е заслужавало да си жива. Когато си била единствена, неповторима, прекрасна, незаменима в очите на своя мачо. Който ти е дарявал своята мъжка ласка. И от нея си била щастлива. А после са дошли децата и внуците, и в тях откриваш нов смисъл на живота си. И заради тях пак живееш...
А още хората си помагаха с разни афродизиаци. Мелеха прахчета. Гълтаха хапчета. Пиеха чайчета. Позастарели младежи се доказваха какви яки самци са и как могат да бъдат водачи на стадо кошути. Как мъжката сила все още напира в тях и все още могат да извършват подвизи... А за други им бе достатъчно да си хапнат локум , забъркан с розова вода от розови листенца, и упоени от аромата им, сладко да заспят. И да сънуват своята младост. Защото единствената им радост оставаше утре сутрин да се събудят живи. Защото можеха и да не са...
Понякога оная с косата сядаше на перваза на прозореца, поклащаше костеливите си крака, поглеждаше към леглото, в което лежиш, и те подсеща, че всичко си има край... Но хората не се предаваха. Не искаха да живеят с мисълта за смъртта. А искаха да живеят в любов. Затова пееха или слушаха песни за нея. Зазяпваха се по всякакви сериали, където пак и пак се разплитаха възлите на житейски драми. Артистите изиграваха виртузно ролите си на влюбени. Ромео и Жулиета пак бяха възпявани от поетите. Кръгът се завърташе, настроението се повдигаше и надеждата, че са необходими някому някъде, хранеше душата. Защото тя имаше нужда единствено само от едно. От обич. Голяма. Като океан. Като небе. Като необятен космос...
А да бъдеш жив и да се порадваш на още един хубав ден, си беше направо подарък от Бога. И благодарни на съдбата, хората се втурваха към своето ежедневие. Отново. За да срещнат, ако може, още веднъж.. Неизживяната, неочакваната и вечната. Разбира се, любов...
13.06.15
injir
1.
anin -
Така си е,
14.06.2015 09:55
14.06.2015 09:55
Добре си обрисувала нещата...
Душата копнее за обич, тялото за удоволствия, егото пък търси значимост...:))
цитирайДушата копнее за обич, тялото за удоволствия, егото пък търси значимост...:))
Умни, реалистични житейски наблюдения и размисли... Повечето хора се надяват и се лъжат, докато са живи...
цитирайМного точно. До болка познато. Преживяно.
Радостта, че си необходим ...
Хората не се предават. Искат да живеят в любов. В хармония. В разбирателство и обич.
Поздрави, Мария!
цитирайРадостта, че си необходим ...
Хората не се предават. Искат да живеят в любов. В хармония. В разбирателство и обич.
Поздрави, Мария!
Ах, тази любов...
цитирайБез която не можем, Марти...
цитирайЖаждата за живот преминава през нуждата от обич, движеща сила в разумното ни съществуване, но не единствената. Харесах твоят акцент. Поздрави!
цитирайРаждаме се, живеем, остаряваме и умираме. Това е истината. Другите неща са илюзии, мигове щастие и самозаблуди.
Интересни размисли, които ни карат да се усмихваме тъжно.:)
цитирайИнтересни размисли, които ни карат да се усмихваме тъжно.:)
за живота и ония любовни мигове, за които си заслужава да се живее..
красиво, истинско и вълнуващо... поздравления, injir...
цитирайкрасиво, истинско и вълнуващо... поздравления, injir...
Чудесни размисли сте въплътили в творбата си.
Поздрави - Литатру!
цитирайПоздрави - Литатру!
Колко щрихи, колко детайли - уплътняват образа на ония, за които всеки нов ден е дар, благословия..и шанс да срещнат "неизживяната, неочакваната и вечната"....защото надеждата за любов крепи човека до последния миг от живота му.
Тъжни, но верни размишления! Много ми харесаха! Поздрави, injir!
цитирайТъжни, но верни размишления! Много ми харесаха! Поздрави, injir!
Дай Боже всекиму неизживяната, неочакваната и вечната!
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 18500
Блогрол