Играеха си. Вземаха жилките и чупеха лампите. По улиците не остана една за свят. Или за светло. Пречеше им редът. Спокойствието. Тишината. Затова се втурваха с неистови крясъци. И нападаха. Въображаемия враг. Посичаха го с мечове от дърво. Удряха го с пластмасови саби. Стреляха в него с играчка пистолет. Искаха да бъдат герои. Победители. Бленуваха за слава...
             Играеха си. Екранът бе удобно място да излееш напрежението. Имаше виртуални войни. Битки. Батални сцени. Включваш машината и вече си там. На бойното поле. Какви оръжия искаш? Всякакви. Науката ги е измислила. И всички са с една цел. Да отнемат човешки живот. Да те направят герой. Да се почувстваш силен. Непобедим...
             Играеха си. На живот. И на смърт. Тук всичко бе наистина. Предаването бе на живо. Хвърчаха пръски кръв. Летяха истински куршуми. Забиваха се в истински тела. Мъртвите гледаха. С упрек. Учудено. Изненадано. Погледът се помнеше. Забиваше се като остра игличка. Право в сърцето. То се превръщаше в игленик. Избодено от хиляди въпроси. Които не даваха мира. Въртяха в леглото. Не пращаха сън. Изпълваха нощта с кошмари...
             Превърнаха света в половин свят. Отнеха живота. Изтриха цветове. Раздадоха черни забрадки...
             Игра. На война. Без мир.


                               injir
                             15.10.15

Май игрите на войни са по-интересни...

Играха, та се забравиха...

От Омир още знаем, че не войната, а мирът е естественото човешко състояние - и затова авторът постоянно ни отпраща назад във времето с разширени сравнения, описващи мирновременни сцени. Последният абзац от твоята миниатюра казва друго - сменят се епохи, менят се нрави, нови столетия утвърждават човешки открития, променящи изначално света. Но остават войните, насилието, робството - болести, с които човечеството не може да се справи. Или както нашият Вазов казва в "Двайсетий век":
Печално наследство изминалий век
на новий предава – тъй както прие го.
Недъзи вековни очакват лек...
о, ще ли го найдат и в него?

Ил пак ще да скърца всемирний хомот
и гол меч – не разум ще има надвластье?
А как изжаднял е човешкият род
за правда, за мир и за щастье!...

Тъжни разсъждения, особено в частта за новите, виртуални забавления на подрастващите. Рано или късно обаче човечеството трябва да се осъзнае - да се надяваме. Поздрави, injir!

Когато играта е на живо е страшно.
Не игрите на война! Искаме живот в МИР!

за него не беше вече признание за храброст, медали и гордостта в очите на хората....на него му стана ясно, че войната е една Велика гадост!"....
"-Най-естествено обикновените хора не искат война, нито в Русия, нито в Англия, нито в Америка, нито в Германия. Това е разбираемо. Но в края на краищата лидерите на страната са тия, които определят политиката и те са тия, които водят хората след себе си, безразлично дали е демокрация, фашистка диктатура, парламент или комунистическа диктатура. Дали имат глас или не, хората винаги могат да бъдат събрани под знамето на лидера. Това е лесно – просто им казваш, че те са заплашени от агресия, след това разобличаваш борците за мир за тяхната липса на патриотизъм, които излагат страната на опасност. Това е схемата, използвана във всяка една страна. "Херман Гьоринг.

...После им казваш , че,, са заплашени от агресия,, , и те са готови да стрелят един в друг, без да мислят. А за какво им е умът?... Нямат.

Които искат война- дават оръжието на другите, дето не искат войната, а било патриотичен дълг да участват, били принудени да се бият, за да не ги убият.Те защитават демокрацията- била нарушена, докато разчистват път винаги за една и съща цел: увеличаване печалбата на най богатите. Броят на труповете и черните забрадки е без значение.

Динамика на изказа и възействие!
Още с детските игри и с виртуалните бойни сцени на екрана се развива в подрастващите нагонът да убиват, да посрещат спокойно смъртта.
А това е против човешката същност'
С няколко реда само се поставят толкова въпроси, които тревожат съвестта и ума...
Поздравления за позицията!


Мишена

Деца играят - с прашки.
Прицелват се. Улучват.
И птици падат. Страшни!
(Не вярвам, че се случва.)

А камъчета - много –
във детската вселена.

Поглеждам се. Виновно.
Превръщам се в мишена...