Хората постоянно се грижеха за своята прехрана. Тя беше най-важното перо в техния бюджет. Всичко се въртеше около трапезата. Около нея отбелязваха и весели, и тъжни празници. И сватби, и кръщенета, и рождени и именни дни. И помени. Тя , храната, бе обединяваща. Всички задружно опустошаваха вкусните гозби, приготвени от грижовна домакиня, от съпруг кулинар или от майстор готвач. На гладен, а после на пълен стомах се споделяха приказки,  казваха се слова и речи, хвърляха се двусмислени, шастливи, радостни или пък завистливи погледи. А после се припомняха и рецепти за нови ястия, а понякога разговорите се насочваха към диети и разтоварващи дни в седмицата... 
             Улисани в своето ежедневие, хората не забелязваха как постепенно дните се търкаляха. Отлитаха. Изчезваха. Ала оставяха своите следи. Във вид на бръчици, посивели коси и уморени очи. И тогава, загледани в огледалото, което неумолимо показваше тяхната промяна, те се усещаха, че животът им намалява. Изтича. Като водата на бързото ручейче. Или на уморената река, тръгнала към морето, където се надява да намери вечен покой. Тогава се заслушваха в своите въртящи стави, болящи чела и гръбначни стълбове. Изведнъж Адам разбираше, че освен двете си ръце и своето мъжко достойнство, има и други органи. Като например бял и черен дроб, бъбреци и сърдечен мускул. Евите пък се примиряваха с новопоявилия се целулит, с огромните бричове или пък недотам вече стегнатия бюст. Затова намираха необходимото бельо, което стягаше излишните килограми. Изобщо човеците търсеха начини как да излъжат старостта. Но тя идеше. Като зимата. Неочаквана и вледеняваща с дъха си. И на тях не им оставаше нищо друго освен да свикват с новата гостенка, която бе влязла в техния дом. Неканена. Бе се настанила в тяхната кухня. И искаше от тях да сменят менюто си. Да намалят и хляба, и мазното, и соленото, и сладкото. Защото всичко се оказваше вредно за тяхното здраве. А здравето не можеше да се намери на пътя. То бе дадено от Господа и загубиш ли го, можеше да загубиш всичко. Най-вече живота си...
             Ето защо хората започваха да тачат своите лични доктори, които ги обгрижваха и им даваха шанс да удължат дните си. Предписваха им ферман с лекове, мазила и сиропчета. Хранителни добавки. Които човеците вземаха. Пиеха. Гълтаха. С надежда. Безкрайна. До края си... Защото бяха уверени, че те са панацея. Която ще изправи отпуснатите рамене и ще стегне походката. Ще им върне предишните безгрижни дни.  И предишния  плам в очите. И предишния хъс. За живот...


                     injir
                   31.10.15

              

Много болести и лекарства се навъдиха... Дядо ми Йордан не е вземал никакви лекарства и живя до 85 г.

Е така...

Важна е храната за тялото, но и тази за душата...

За душата, казваш... Вече се съмнявам. Днес човечеството е щастливо, ако засити своя търбух и задоволи останалите свои физиологични нужди. Да хапне, да пийне и да... Да се наспи.

Какъв верен и обобщаващ поглед върху човешките стремежи!
Пестелив изказ и богато съдържание.
Овладяно чувство за мярка...
Поздравления!

Благодаря ти, Трънче! Ти си моят литературен критик. :)

ами пластичната хирургия! За една бенка или бръчка и под ножа.:)
Култ към физическата красота е имало и май винаги ще си го има.
Много размисли поражда разказчето ти. Хареса ми. Засегнала си проблемите на днешното консуматорско общество.

Тичаме през живота, консумираме го, а когато се обърнем назад съжаляваме за толкова много пропуснато и пропиляно, и тръгваме да възстановяваме пораженията, ама вече е много късно!

Синтезиран разказ за живота на българите, за които всичко се върти около софрата -
празници, делници, весели поводи, тъжни поводи и прочие.
Поздрави!