Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.06.2013 22:16 - От екологическия протест до ислямското Просвещение
Автор: lff Категория: Политика   
Прочетен: 1880 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 image

Турция протестира!
Исторически обобщения и размисли върху факти и анализи на специалисти.

 

През 2003 година в Турция се подготвя „Операция ЧУК”.

С това понятие се наименова създадена от турските военни организация за държавен преврат с цел сваляне правителството на Ердоган и Партията на справедливостта и развитието (ПСР), която е на власт в Турция от 2000 година.

Според НТВ,  Си Ен Ен-Тюрк и местният вестник „Тараф” (у нас предадена от http://www.vesti.bg) турските военни са били планирали подготвящи преврат акции, които включвали бомбени нападения над джамиите "Фатих" и "Баязит", нарочно сваляне на турски изтребител и създаване на криза в района на Егейско море, за да бъде доведена Турция до война с Гърция. В плана са били замесени общо 162 военнослужещи, от които 29 генерали и 133 офицери. Генералният щаб още тогава отрече основанието за ареста на 162 висши офицери и последвалите присъди. Така правителството на Ердоган даде заявка за непримиримост към главния гарант на светската държава от Младотурската революция насам – армията.

Не случайно и историческият образ на Мустафа Кемал Ататюрк е издигнат в култ като бащата на нацията. Във всеки малък или голям град, курорт или обособено място, което се посещава от повече хора, ще забележим паметник на Ататюрк. Навсякъде ще срещнем булевард или поне улица с неговото име. Явява се нещо като Ленин (аналогията е условна) преди Падането на Берлинската стена, когато у нас във всеки град можеше да се намери булевард „Ленин” и неговия паметник.

Тази болезнена чувствителност към Бащата е предадена на поколенията, на образованата част от турското население, като чрез опазването на статуквото се гарантира европейския облик и материалните „ценности” на западната цивилизация. Гарант за това е армията, тази армия, която застана зад Ататюрк през началото на миналия век и е традиционно светска. За това помага не само консервираната революционна идея, но и особеният статут, който е имала армията през годините – перфектни жизнени условия на офицерите и висшите военни, уважение всред народа, страхопочитаемост.

Гаранцията за светска държава в Турция е обезпечила всички икономически и социални придобивки до сега. Тук разбира се, имат пръст и онези сили, които стояха зад гърба на империята, а и други след това. Като страна членка на НАТО Турция поддържа втората по големин армия в Европа, тя е надеждна крепост на западната цивилизация към нестабилния изток, ръжен в деликатните източни операции.

Турция помни четири военни преврата: 1960-та на  ген. Джемал Гюрсел, 1971-ва срещу Сюлейман Демирел, 1980 от ген. Кенан Еврен, а през 1997 год. Неджиметтин Ербакан се оттегли под натиска на армията, бизнеса, съдебната система и политиците, които сметнаха, че са принудени да действат в защита на светската държава. Това беше т.нар. „Постмодерен преврат”.

На всяко заседание на Меджлиса (турският парламент) са присъствали в сянка, като наблюдатели, няколко висши военни, които с присъствието си са предупреждавали депутатите за внимателно отношение съм ценностите на светската държава.

И всичко това, докато през 2000 год Реджеп Ердоган и Партията на справедливостта и развитието създават правителство, а през 2002 получават парламентарно мнозинство. Тогава се промени конституцията, което даде възможност за изкъсия контрол над армията, съда и прокуратурата, тази свещена тройка, която поддържаше Кемализма толкова години. Нещо повече, посегна се безпрекословно на такива светини (фетиши) каквито бяха портретите на Мустафа Кемал Ататюрк на всяко публично място, включително в кафенетата,  бръснарниците и банкнотите. Нещо още-повече – дочу се, че някои от висшите политици на ПСР, че даже и самият Ердоган е нарекъл публично Ататюрк – алкохолик (медицински погледнато историците твърдят, че е истина, дори било причина за смъртта му).

Все още се спори дали Ердоган е проислямски настроен политически водач. Дори и най-прибързаните не успяха да го обвинят във фундаментализъм, нямаше конкретна причина, докато Ердоган мълчаливо въведе забрадките в употреба. Най-напред сложи забрадка Първата дама, после тихомълком в държавните учреждения не се приемаха на работа гологлави жени. Това създаде огромно напрежение, но все пак се преглътна.

Какво донесе Ердоган, освен забрадките?

Активни преговори за членство в ЕС. Особен ход, при положение, че корените на политиката му и неговата партия се смятаха за проислямистки. Приемането не се получи, след като Кипър стана член на ЕС, това съвсем запуши логиката и се прие за европейски шамар.

Донесе безпрецедентна политическа стабилност в Турция и незапомнен икономически растеж – изключително интересен факт на фона на всички политически стъпки и реформи.

Донесе „Неоосманска доктрина”. За неин архитект се смята министъра на външните работи Ахмет Давутоглу. Нейната същност, накратко, е износ на влияние и активизиране на икономическите, политически и културни връзки със страните от бившата Османска империя – Балканите (категорично с България), Кавказ, Близкия изток, Северна Африка. За най-сериозното „протеже” на тази политика в България се смята Касим Дал, втория човек в ДПС, който напусна Доган, създаде своя партия и на последните избори беше в коалиция с огризките на НДСВ.

Донесе прекратяване войната с ПКК (по скоро бих казал продължително примирие).

И всичко това чрез посягането върху особения статут на армията.

Интересно е поведението на ПСР, отдалечена от фундаментализма и едновременно унищожител на поддържниците и символиката на светската държава. Договорката с Йоджалан и примирието с ПКК едва ли означава прокюрдска насоченост, напротив. Демонстрира някакъв среден път, като дава сериозна заявка за наличието на алтернатива. Истина е, че светските правителства, предшествали това на ПСР, създаваха някакво благоденствие, което се отнакяше основно за средната класа в големите градове като Истамбул, Анкара, Измир. Нискообразованият турчин, особено този, живеещ в Анадола (Анатолия), многоброен по численост оставаше недоволен. Недоволстваха и примирените кюрди, които не участваха в локалната гражданска война, но изпълваха като сезонни работници кройбрежието и мегаполисите, така че един Истамбул увеличаваше населението си с 3-4 милиона. От 74 милиона население (2010), кюрдите са били между 10 и 15 милиона.

Как стана така, че армията загуби позиция в турското общество?

Един от отговорите е синдромът на „разлагане”, който се забелязва в годините.

"Всяка година в армията постъпват 400 000 новобранци. Службата трае 15 месеца. Повечето от тях стават жертва на насилие, или участват по някакъв начин в него, защото нямат друг избор.”( казва говорителят на „Платформа за правата на войниците” Игит Аксакоглу пред Дойче Веле.) Счита се, че жертвите от войници в турската армия са повече отколкото убитите при операции бойци на ПКК.

Друго обяснение е т.нар. „сексиски” елемент във възпитанието на армията.

В една „бойна” песен в турската армия се пее: "Дали блондинка, дали брюнетка - ще зарадват с охота турската пехота" – приблизителен превод на един от изразите, които пълнят много от текстовете на военните маршове.

Специалисти определят, че това действа противопоказно на психологическата  атмосферата в армията и вероятно говори за недостатъчен контрол, разминаване между висшето командване и това в далечно локализираните части. Факт е, че след реформите, правителството на Ердоган набляга на героичните маршове. А извращенията, които по принцип са присъщи във всяка армия, в еднаи или друга степен, са резултат от недоволството на нисшия команден състав от самозабравилия се висш.

Но за мен най-важната причина е именно в реформата – промяната на конституцията, което доведе и до съдебна реформа и ограничи естествените имунитети на генералитета.

И все пак…

Защо тогава след около 12 години стабилност в управлението на Ердоган се случва това, което наблюдатели наричат революция?

Вълненията в Турция се смятат за  парадокс, защото тази държава, която има най-големия икономически ръст в Европа и то от доста години, не би трябвало да има проблем с бедността, подобно на държавите от Арабската пролет и нашата държава.

Но явно не е точно така.

Наблюдатели сравняват вълненията с Великобритания след войната, когато народът се е уморил от Чърчил. Но да сравняваме  Ердоган с Чърчил е малко смущаващо.

Отново се спряга Фейсбук, като самоорганизатор на протестите, но отново не би трябвало да се осланяме на това. Интернет е посредник, на някой, който създава организацията. Въпросът за спонтанността е несъстоятелен.

Недоволствата по градските улици на големите градове тръгнаха като екологични – във връзка с предоставянето на един парцел (парк) за строеж на културен център (разбра се, че неправилно се говори за МОЛ), което беше свързано с премахването на група дървета. Първоначално мирния (седящ) протест и бил провокиран от полицията с арести и водни оръдия, след което той преминава във вид на по-активен на улицата. Но едва ли това може да създаде революция. Екопротестът е повод.

Смятам, че недоволството през тези години се наслагва бавно и невъзвратимо. Факт е, че то се проявява в големите градове, там където са студентите, младите  образовани хора, включват се държавните служители (добре платени и социално обезпечени). Това са хората свикнали и практикуващи западната цивилизация, които виждат заплаха в пълзящия ислямизъм зад „неуточнената” идеология на ПСР. Това е прослойката, която нищо повече не е спечелила от икономическия ръст, тя няма големи социални проблеми в обществото. Тя иска коси без забрадки, тя иска алкохол и през нощта (в момента съществува забрана за продажбата му от 22:00 до 6:00 часа), тя не иска ислямистко-консервативни политики.

Счита се, че Ердоган реализира и идеята си за държава-водач на сунитската общност. Досега такава амбиция имаше Саудитска арабия, както добре се знае, че Иран представлява шиитската.

Разумно е да се приеме, на основание последователните му действия, че дълбоката идея на Ердоган, макар и внимателно прикрита, заради опасенията за обвинение във фундаментализъм, е ислямизация в нов вид. Демократична и авторитетна Турция може да бъде водач на сунитската общност, на мястото на досегашната Саудитска арабия. Неслучайна е споменатата Неоосманска доктрина. Едновременния стремеж към европейско членство едва ли представлява любов и съгласие с критериите на Маастрит. Само в Германия към момента има около 3 милиона турци, една готова пета колона. Ако сумираме всички гастарбайтери с постоянно (потомствено) жителство в Европа съм сигурен, че ще се получи сериозно число. Нека към тях прибавим мюсюлманите сунити от най-невероятни и екзотични места на света, пристигнали, заради една отчайващо глупава емиграционна политика на ЕС. Те се считат вече за европейци, сравнително образовани са и очакват да бъдат консолидирани. Ето ви вече и анклав. Виена издържа на османската обсада, но крепост се завзема и отвътре. Разбира се новият турски ислямист не желае да води война a la Ал Кайда, това го правят шиитите, техните противници. Напротив, Ердоган гледа по-напред – към едно ново, ислямско Просвещение, едно лесносмилаемо от модерния човек – възпитаник на светска Турция, протестанство.  Вероятно е чел историята на европейската цивилизацията и знае много добре, че точно протестанството позволява първоначалното натрупване на капитала и индустриалното общество – нашия „прогрес”. Останалото е Инквизиция и Джихат.

Просвещението на исляма в Турция (нещо, което никога и никъде досега не се е случвало в ислямския свят) започна чрез реформирането на исляма. Ревизира се Хадиса, думи на Пророка в Корана и свещените писания, по отношение на тълкуването им и техните пророчества, които дават,  защото се смята, че или той не ги е казал, а са вмъкнати по-късно, или че времената, в които ги е казал са били различни и сега не звучат актуално. С това се занимават оторизирани държавни институции. Това е революционна имплозия в исляма.

Но защо все пак забрадки? Защото „материалът”, прослойката, на която залага Ердоган е такава – това е електоратът, който дава големия процент на изборите за него и той трябва да бъде удовлетворен.

Ердоган знае резултатите от  една анкета в истамбулските университети за приема на Турция в ЕС. Анкета всред студенти по обществени науки дава 82% против членство в ЕС. И ЕС не иска Ердоган (респективно Турция). ЕС много добре разбира, че една Турция в ЕС означава нова, самостоятелна, огромна партия в Европейския парламент, партия с ислямистка, макар и сунитска, насоченост.

Смятам, че тези мои разсъждения дават идея за причините на турската „революция”. Опозицията, загубваща своята традиция и влияние, използва електората си за промяна на статуквото. Дали ще успее – ще видим. Вече има много неща, които са безвъзвратно променени. Едно е сигурно – след няколко години Турция няма да е същата.

ПОЗИЦИЯ - Блогът на Александър Лютов
КНИЖНИЯТ ПЛЪХ

 

 



Тагове:   Турция,


Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lff
Категория: Политика
Прочетен: 179320
Постинги: 129
Коментари: 68
Гласове: 388
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031