Погледна часовника си. Бе спрял. В момента на катастрофата. Корабът  все пак се бе приземил. Една непозната планета щеше да я приюти. А и щеше да се справя сама. Тук. Сред всички непознати... Получи информация от главния компютър. Как трябваше да се държи в това общество? О-о! Това бе най-тъпата задача, която някога бе получавала. И как сега да бъде такава? Каквато не е... Как да стане лисица, когато не можеше да хитрува. Как да стане тигрица, когато не умееше да напада. Беше достатъчно лоялна към всеки. Това бе в природата й. А сега да бъде като тях? Значи такива били човеците?... Да не им вярваш на нито една дума. Някакъв маскарад. Говорят едно, а разбирай друго. Е, какво пък... Ще се опита да бъде по-тиха от водата. По-ниска от тревата. Няма да се противопоставя. Няма да изказва мнение. Ще се примирява. Ще се съгласява. Ще коленичи... Моля? И това ли?... Главният технолог затова я запрати тук... Отмъщаваше й.. Отдавна я преследваше. И понеже я искаше за себе си, а тя не му се подчини, затова измисли това междупланетно пътуване. Да й покаже, че е по-силен. И ще си прави с нея каквото поиска. Иначе отдавна да я е направил на скрап. О-о! Тя пък ще му се даде така лесно. Не знаеше с коя си има работа... 
          Огледа се. Трябваше да се появи в селището. Ще отседне в онази стара къща. Ще каже, че скоро я е купила от собственици. Никой не ги познаваше. Така по-лесно ще стане нова съседка. На нищо неподозиращите съседи. Скоро те дойдоха да я посетят и да я поздравят с добрия избор. Старата двойка мъж и жена искрено се зарадваха, че в тази къща  се бе появила нова стопанка. Тя видимо изглеждаше добре за годините си и се справяше удивително бързо с подновяването на жилището. Откъде можеха да знаят те, че бе довлякла от поломения кораб куп домакински роботи, които можеха да пребоядисат, да изчистят, да заковат счупените дъски и да сменят пробитите плочки в банята. Когато ремонтът завърши, тя покани възрастното семейство на парти. Така да се каже - да освети новия си дом. Почерпи ги с вино и невероятни блюда, които роботът готвач бе майсторил цяла сутрин. Те я хвалеха и се удивляваха как бързо неугледната сграда се бе превърнала в прекрасно място за живеене. Саксиите с пъстри цветя на верандата, красивите килимчета в стаята, удобните кресла във всекидневната създаваха уют, а милата домакиня сякаш веднага ги омагьоса с присъствието си. Те бяха очаровани от нея, а и искрено се радваха, че отсега нататък нямаше да бъдат така сами. А и тайно се надяваха, че най-сетне бяха намерили добра партия за техния племенник. Когото те така обичаха...
            И той се появи. Следващият уикенд. Покани я да излязат навън. Сред природата. А тук природата наистина бе невероятна. Зелен лес, който се пресичаше с неголяма река. Широки поляни и много цветя. А въздухът бе кристално чист и се дишаше лесно. Не бе като на нейната планета. Изпълнен с азот и всякакви други замърсители. Ето, това най-много харесваше тук. Красотата... 
            Но хората сякаш не я виждаха. Отнесени в своите ежедневни грижи, те имаха време повече да се оплакват, отколкото да се радват на всичко, което имаха. И когато тя се опитваше да промени тяхното мирозрение, те се чудеха на нейния оптимизъм. Вярно, че животът не бе съвсем лесен, но никъде нямаше лесно. Да. Тези земляни имаха много трески за дялане. Особено управниците им , които бяха потънали в корупция и се самозабравяха в кражбите си на държавни средства. Но така или иначе, животът изтичаше между пръстите  и всички трябваше да си крадат хубави мигове от него. А на нея лесно ли е? Запратена далеч от своите, на тази иначе чужда земя, трябваше да взема решения за своя живот в съвсем непозната обстановка. Помнеше как преди това претърпя промяна. Техничарите смениха наново платките и куп жички в нея. Рязаха, съшиваха, разглобяваха и отвинтваха, а после пак сглобиха и завинтиха новото създание. Сега се радваше на нов софтуер и така се чувстваше щастлива. Сигурно защото усещаше разликата. Преди и сега. А и сега не бе самотна. Ето, този човек й правеше компания. Ухажваше я. Обръщаше й внимание. Все приятни неща. Неща, които май й бяха липсвали. На нейната планета...
             И ето, сега наблюдаваха заедно.Всичко, което бе около тях. Съзря онзи голям дъб, който бе разперил клони и сякаш искаше да я прегърне. Разгледа малкото сиво-жълто птиче с черна шапчица на главата, което трептеше с крилца и смело прелиташе току пред лицето й. Зърна катерицата, която пробяга бързо, преметна пухкава опашка, похвали се с нея и се скри в короната на дървото. Видя залязващото слънце, което бавно потъваше в изумрудените води на реката. И разбра. Нямаше какво толкова да обяснява на хората тук. Те  се стремяха към властта, парите и славата. Май им беше закодирано в софтуера. А тя сега имаше много повече от тях. Целият техен свят...
            ... Жената се протегна, после обви с ръце лицето си  и с удоволствие прочете написаното. Бе приключила с първата част. На своя нов фантастичен роман...
            
                
               injir
             14.01.15

не зная какво си написал, но те разбирам. Дано и ти да се разбираш. Използвам случая да поздравя “главния технолог“, харесвам го в зелено.

"...неугледната сграда се бе превърнала в прекрасно място за живеене."

" А тук природата наистина бе невероятна. Зелен лес, който се пресичаше с неголяма река. Широки поляни и много цветя. А въздухът бе кристално чист и се дишаше лесно."

А ние?!

"Отнесени в своите ежедневни грижи, те /хората/ имаха време повече да се оплакват, отколкото да се радват на всичко, което имаха."

Отново нещо, което много ми хареса! Дори да не си вложила този смисъл, който аз влагам в думите ти е чудесно!

Поздрави, Мария!