И все пак била доволна. Станала свидетел на важно събитие. Кавалерите се биели за нея. А за подобно нещо всяка дама би мечтала. Тя си затананикала една стара песничка за Мариана, която носела шапка с едно перце. Свърнала към горичката, защото се сетила, че трябвало да види свой роднина, който предпочитал да си стои в провинцията. Имал сред дърветата нещо като вила или нещо като барака. Живеел си там и се чувствал добре, извън двореца. Не щеш ли, на пътеката се изправил самият Кумчо Вълчо. Той я попитал да не би да е Червената шапчица. А принцесата му отвърнала, че е объркал приказката. Доуточнила, че ако иска, може да отиде и да посети дядо й. Вълчо си напънал мислите, но доколкото си спомнял, трябвало да се срещне с баба, а не с дядо. Ала тръгнал по късата пътека и така изпреварил  девойката. Но какво било удивлението й, когато, приближавайки до познатия дом, видял любимия си дядо да играе на табла с Вълчан. Били увлечени в играта и даже не я забелязали. Хвърляли заровете, местели пуловете и от време на време крещели ,,дюшеш"". Тогава мучали от радост и правели гримаси, изразяващи искрено задоволство на печеливши.
         Пеейки песничката, принцесата отскочила до близкия супермаркет. Там заварила познатия висок мъж с черни обувки и тъмни очила. Тя напълнила кошницата с продукти, а той бил така любезен да мъкне товара като някой дядо Коледа. Отбили се до табладжиите, оставили им банички и мляко. Докато вървели през гората и гледали птичките, кавалерът й правел комплименти като й казвал, че има прелестни пантофки. Тя, на свой ред, го хвалела, че има големи обувки и  със сигурност - големи чорапи. А после замъкнали продуктите в кулата наблюдателница. На прага му благодарила, затворила вратата, сложила резето и побързала да включи тв-то.