Извинявала се за жлъчните думи. О, извинете, принце, че сте ми настъпили пантофката. О, извинете,че ме поляхте с пунш. О, колко сте непохватен. Браво. Прекрасен сте. Настроенията й били двуполюсни. Северни и южни. Погрешно било да се говори за многополюсен модел, като полюсите били само два - плюс и минус. Единият бил любвеобилен, пеел, танцувал и се раздавал. Другият бил строг , студен и начумерен. Борели се помежду си и в схватката веднъж единият побеждавал, после - другият. Опитвали да се сприятелят и да бъдат дипломатични. Да пресяват важното от маловажното, житото от плявата. Стараели се да преобладава ценното и безценното. Иначе светът щял да тръгне към неминуема разруха. А никой не искал бъдещето да е безперспективно. Трбвало заедно да изградят новия ден, който идвал. След нощта.
         
        Че какво й било лошо на нощта. Тогава градът затихвал. Само някъде се чувал шум от свистящи гуми на забързана кола, тропот на дамски токчета по паважа, приглушен мъжки говор. Отнякъде идели звуците на песен, която прескачала през каменните стени и стигала до слуха й. Тя говорела за несподелени копнежи и несбъднати мечти. Мечтите били миражи, в които човеците вярвали. Така цял живот живеели в заблуда. И цял живот гонели вятъра, Михаля или очаквали Годо. Накрая силите им свършвали и най сетне те се съпикясвали / сядали си на задните три букви/. Идвало ново време, наречено старост. И какво от това като били набрали мъдрост, като вече беряли плодовете на стари травми. Обаждали се колената и някогашно счупване. Сърцето се задъхвало от тахикардия, главата бучала, бронхите свирели, а алергиите се подвизавали като у дома си. Въобще изобщо денят ставал прекрасен, а нощта - още повече.