Постинг
16.08.2015 07:23 -
Тандем
Автор: injir
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2842 Коментари: 7 Гласове:
Последна промяна: 26.08.2015 11:37
Прочетен: 2842 Коментари: 7 Гласове:
23
Последна промяна: 26.08.2015 11:37
Пътят се виеше пред очите му. Водеше го към дома. Ето сега трябваше да заобиколи тази малка планета, а после да премине през звездния метеоритен поток и тогава вече щеше да бъде близо... Родното място си оставаше все още мечта. Бе се родил на космическия кораб. Тук израсна. Тук се запозна със своите родители, а после възпитанието и образованието му подеха изкуствените интелекти. Информацията инсталираха в чипчета, които бяха някъде в тялото му. Те се движеха в кръвта му, като малки молекули. Бяха част от кръвния поток, от лимфата, дори - от слюнката. Умееха да се възпроизвеждат, когато някои от тях губеха еластичността си и се разпиляваха на атоми, на неутрони и протони...
Споменът за Родината покълваше в съзнанието му. Това бяха равни поля, жлътнали се през летните топли месеци. Когато слънцето изпичаше зърното, а хората го прибираха в хамбарите. Това бяха високи сини планини, които издигаха величествено снага и опираха върхове в бели облаци. Това бяха сребърни реки, които се виеха като пътеки и бързаха към огромното водосборно море... Всичко това стоеше пред очите му като един шарен калейдоскоп. Можеше да го завърти и да разгледа всяка картинка. Понякога отделните парченца от пъзела се разпиляваха и му струваше време , за да ги събере и подреди. Сякаш някои картинки му се губеха. Не можеше да ги види, но го изпълваха с някакво странно, непознато чувство. То сякаш обагряше във всички цветове на дъгата онова пулсиращо мускулче, което се намираше отляво в гърдите му. Винаги, когато усещаше цветовата гама, започваше да вижда образите на малко момиченце, което скоро бе проходило.То с любопитство разглеждаше света около себе си, а родителите му се грижеха за него. Държаха го в скута си. Носеха го на ръце, когато се уморяваше. Залюляваха го в шарена люлка и му пееха приспивна песен, щом имаше нужда от сън. Това личице му беше някак си мило. И той заспиваше в барокамерата след изтощителните часове на дежурство, а под клепките му оставаха като съновидение чертите на това чудесно човешко дете... Събуждаше се , но пак го помнеше...
Ето, вече навлезе в орбита. Машината послушно се приземяваше. Тук го чакаше тълпа посрещачи. Отдавна комуникираха и знаеше, че го очакват с овации. Той бе един от малкото човеци, които предпочитаха да се завърнат в отечеството си. Макар другите планети да предлагаха какви ли не подходящи условия за живот, поради някаква причина, която смътно усещаше, бе предпочел Родината на дедите си...
Няколко месеца изминаха откак бе дошъл. Приспособяваше се бързо. Работата го увлече. Изкуствените интелекти бяха негова страст. Дните минаваха неусетно. Още повече, че едно симпатично момиче бе негова първа помощничка. Тя овладяваше новите знания с невероятно усърдие и подготвяше своя нов модел интелект като дипломен проект. С нея се разбираха от половин дума. Понякога поглед бе достатъчен , за да си подскажат мисли и идеи. Бяха невероятен тандем. И ако един ден трябваше да покоряват нови кътчета от космоса, обезателно трябваше да бъдат заедно, тьй като беше рядкост сред човешките двойки да има такъв синхрон...
Понякога тя се усамотяваше. Разглеждаше малко албумче, което мониторът послушно разлистваше. Той незабелязано се промъкна зад нея. Наблюдаваше всяка картинка от този цветен пъзел. Това бе тя. Една от колектива на астронавтското училище. Тук пък бе тийнейджърка. С разпилени коси по раменете и с пристегнати ролери на краката. Тук пък бе по бански костюм , облегнала се на скалата на морски бряг. А тук ! О! Боже! Не повярва на очите си! Тук той видя същата онази картинка от своя пъзел. На онова малко момиченце, което идваше в съня му. С което се бе будил. И с което бе пропътувал цялата онази черна бездна, за да стигне дотук...
Сега се взря в чертите на лицето й. Да... Тя беше това пораснало малко момиченце. Което главният компютър бе определил за него. Значи затова се разбираха от половин дума! И даже само с поглед! Изкуствените интелекти си знаеха работата. Те никога не трябваше да грешат. Когато трябваше да срещнат човеците. Било от старото или от по-новото поколение... Първата любов оцвети в цветовете на дъгата онова мускулче, което се намираше вляво в гърдите му. Незабелязано излезе. За да набере букет цветя. За своята любима. Която пък разглеждаше още една снимка. На малко момченце. Което бе яхнало своя велосипед и караше срещу вятъра. В кабина на космически кораб... Стори й се познато. Това чипо носле. И тази къдрава непослушна коса, която само пада на челото. Обърна се. Видя усмивката му. И възторжена плесна с ръце!..
Ах! Тези компютри! Нямаха право на грешка. Осъзна, че нейният нов проект на изкуствен интелект беше съвършен. Работеше!
16.08.15
injir
Споменът за Родината покълваше в съзнанието му. Това бяха равни поля, жлътнали се през летните топли месеци. Когато слънцето изпичаше зърното, а хората го прибираха в хамбарите. Това бяха високи сини планини, които издигаха величествено снага и опираха върхове в бели облаци. Това бяха сребърни реки, които се виеха като пътеки и бързаха към огромното водосборно море... Всичко това стоеше пред очите му като един шарен калейдоскоп. Можеше да го завърти и да разгледа всяка картинка. Понякога отделните парченца от пъзела се разпиляваха и му струваше време , за да ги събере и подреди. Сякаш някои картинки му се губеха. Не можеше да ги види, но го изпълваха с някакво странно, непознато чувство. То сякаш обагряше във всички цветове на дъгата онова пулсиращо мускулче, което се намираше отляво в гърдите му. Винаги, когато усещаше цветовата гама, започваше да вижда образите на малко момиченце, което скоро бе проходило.То с любопитство разглеждаше света около себе си, а родителите му се грижеха за него. Държаха го в скута си. Носеха го на ръце, когато се уморяваше. Залюляваха го в шарена люлка и му пееха приспивна песен, щом имаше нужда от сън. Това личице му беше някак си мило. И той заспиваше в барокамерата след изтощителните часове на дежурство, а под клепките му оставаха като съновидение чертите на това чудесно човешко дете... Събуждаше се , но пак го помнеше...
Ето, вече навлезе в орбита. Машината послушно се приземяваше. Тук го чакаше тълпа посрещачи. Отдавна комуникираха и знаеше, че го очакват с овации. Той бе един от малкото човеци, които предпочитаха да се завърнат в отечеството си. Макар другите планети да предлагаха какви ли не подходящи условия за живот, поради някаква причина, която смътно усещаше, бе предпочел Родината на дедите си...
Няколко месеца изминаха откак бе дошъл. Приспособяваше се бързо. Работата го увлече. Изкуствените интелекти бяха негова страст. Дните минаваха неусетно. Още повече, че едно симпатично момиче бе негова първа помощничка. Тя овладяваше новите знания с невероятно усърдие и подготвяше своя нов модел интелект като дипломен проект. С нея се разбираха от половин дума. Понякога поглед бе достатъчен , за да си подскажат мисли и идеи. Бяха невероятен тандем. И ако един ден трябваше да покоряват нови кътчета от космоса, обезателно трябваше да бъдат заедно, тьй като беше рядкост сред човешките двойки да има такъв синхрон...
Понякога тя се усамотяваше. Разглеждаше малко албумче, което мониторът послушно разлистваше. Той незабелязано се промъкна зад нея. Наблюдаваше всяка картинка от този цветен пъзел. Това бе тя. Една от колектива на астронавтското училище. Тук пък бе тийнейджърка. С разпилени коси по раменете и с пристегнати ролери на краката. Тук пък бе по бански костюм , облегнала се на скалата на морски бряг. А тук ! О! Боже! Не повярва на очите си! Тук той видя същата онази картинка от своя пъзел. На онова малко момиченце, което идваше в съня му. С което се бе будил. И с което бе пропътувал цялата онази черна бездна, за да стигне дотук...
Сега се взря в чертите на лицето й. Да... Тя беше това пораснало малко момиченце. Което главният компютър бе определил за него. Значи затова се разбираха от половин дума! И даже само с поглед! Изкуствените интелекти си знаеха работата. Те никога не трябваше да грешат. Когато трябваше да срещнат човеците. Било от старото или от по-новото поколение... Първата любов оцвети в цветовете на дъгата онова мускулче, което се намираше вляво в гърдите му. Незабелязано излезе. За да набере букет цветя. За своята любима. Която пък разглеждаше още една снимка. На малко момченце. Което бе яхнало своя велосипед и караше срещу вятъра. В кабина на космически кораб... Стори й се познато. Това чипо носле. И тази къдрава непослушна коса, която само пада на челото. Обърна се. Видя усмивката му. И възторжена плесна с ръце!..
Ах! Тези компютри! Нямаха право на грешка. Осъзна, че нейният нов проект на изкуствен интелект беше съвършен. Работеше!
16.08.15
injir
Благодарности към моят мъж
Поради системно нарушаване на блогова ет...
Мурад Аджи. "Азиатската Европа"...
Поради системно нарушаване на блогова ет...
Мурад Аджи. "Азиатската Европа"...
1.
anin -
Здрасти, Инджи
16.08.2015 21:42
16.08.2015 21:42
Не са чак толкова безпогрешни компютрите ;))
Мисля че, когато срещнем сродна душа, сърцето ще ни подскаже...
цитирайМисля че, когато срещнем сродна душа, сърцето ще ни подскаже...
:)
цитирайАх тези изкуствени интелекти.... дали?
цитирайЗащо ли, пак оставиха инстинкта и природата да си свършат работата? Може би прегряха от непосилното усилие да събират и хомо двойки???
цитирайНасладих се на научна фантастика, реалност и любов, която си пробива път при всички обстоятелства...
Завидни знания, умения, въображение...
Поздравявам те за постижението!
цитирайЗавидни знания, умения, въображение...
Поздравявам те за постижението!
Удоволствието е изцяло Ваше!
цитирайде да имаха щастието и нашите политици, поне някой изкуствен интелект да ги научи малко на човешки обноски и възпитание?
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 18500
Блогрол