Времето летеше. Като свръхзвуков самолет. Отнасяше годините. Хората се обръщаха назад и оставаха озадачени. Как бързо бе преминал животът им. Кога бяха млади. Кога остаряха...
   И всеки си правеше равносметка. За пропуснати ползи. За неизживяно щастие. За пропиляна любов...
   Най-много съжаляваха за нея. Спомените затова бяха спомени. Свързани бяха с младостта. Старците се връщаха към всяко преживяване с някоя фуста. Време беше да се похвалят. Ах, какви мъже са били! И как никак не са прощавали. Ех, сега да се върнат с машината на времето! Ти да видиш! Как ще заковеш черен гвоздей на бяла дъска!
   Обаче като не можеха вече да се подвизават като мъжкари и като мачовци, им оставаха само срещите с приятели. Така се чувстваха комфортно. Можеха да си измислят истории, да си ги поукрасят, да ги разкажат с подробности, ама така, че и сам да си повярваш, и от това да ти стане благо на душата.. Че то наистина , само такваз благинка им остана... Заприличваха на ония авджии и рибари, които се надлъгваха кой по-голям улов имал. Нали се сещате за оня рибар, дето му вързали китките на ръцете, че да не се хвали с голямата риба, която уж бил хванал. А той разтворил длани и показал колко й било голямо окото... И от това всички били удивени... Повярвали си, значи...
  Стариците пък обичаха да разлистят старото прашясало албумче с черно-бели снимки. Ами, то това са истински снимки. Които можеш да пипнеш. Не само да висят в компютъра. Можеш да ги разгледаш. Да ги обърнеш. Да видиш надписа на гърба. От хиляда деветстотин и Балканската... От което ти става малко тъжно. И сълза предателка се мъчи да изскочи през миглите. Ама ги стисваш и не се показваш слаба. Щото толкова време ти е минало през главата и сърцето. Толкова  добро, и толкова - лошо. И омрази, и нелюбови, и завист, и клюки, и предателства - малки и големи. И като махнеш цялата тая жлъч, остава хубавото. Ония любовни мигове, за които си е заслужавало да си жива. Когато си била единствена, неповторима, прекрасна, незаменима в очите на своя мачо. Който ти е дарявал своята мъжка ласка. И от нея си била щастлива. А после са дошли децата и внуците, и в тях откриваш нов смисъл на живота си. И заради тях пак живееш...
  А още хората си помагаха с разни афродизиаци. Мелеха прахчета. Гълтаха хапчета. Пиеха чайчета. Позастарели младежи се доказваха какви яки самци са и как могат да бъдат водачи на стадо кошути. Как мъжката сила все още напира в тях и все още могат да извършват подвизи... А за други им бе достатъчно да си хапнат локум , забъркан с розова вода от розови листенца, и упоени от аромата им, сладко да заспят. И да сънуват своята младост. Защото единствената им радост оставаше утре сутрин да се събудят живи. Защото можеха и да не са...
  Понякога оная с косата сядаше на перваза на прозореца, поклащаше костеливите си крака, поглеждаше към леглото, в което лежиш, и те подсеща, че всичко си има край... Но хората не се предаваха. Не искаха да живеят с мисълта за смъртта. А искаха да живеят в любов. Затова пееха или слушаха песни за нея. Зазяпваха се по всякакви сериали, където пак и пак се разплитаха възлите на житейски драми. Артистите изиграваха виртузно ролите си на влюбени. Ромео и Жулиета пак бяха възпявани от поетите. Кръгът се завърташе, настроението се повдигаше и надеждата, че са необходими някому някъде, хранеше душата. Защото тя имаше нужда единствено само от едно. От обич. Голяма. Като океан. Като небе. Като необятен космос...
  А да бъдеш жив и да се порадваш на още един хубав ден, си беше направо подарък от Бога. И благодарни на съдбата, хората се втурваха към своето ежедневие. Отново. За да срещнат, ако може, още веднъж.. Неизживяната, неочакваната и вечната. Разбира се, любов...


                13.06.15
                    injir

Добре си обрисувала нещата...
Душата копнее за обич, тялото за удоволствия, егото пък търси значимост...:))

Умни, реалистични житейски наблюдения и размисли... Повечето хора се надяват и се лъжат, докато са живи...

Много точно. До болка познато. Преживяно.
Радостта, че си необходим ...
Хората не се предават. Искат да живеят в любов. В хармония. В разбирателство и обич.
Поздрави, Мария!

Ах, тази любов...

Без която не можем, Марти...

Жаждата за живот преминава през нуждата от обич, движеща сила в разумното ни съществуване, но не единствената. Харесах твоят акцент. Поздрави!

Раждаме се, живеем, остаряваме и умираме. Това е истината. Другите неща са илюзии, мигове щастие и самозаблуди.
Интересни размисли, които ни карат да се усмихваме тъжно.:)

за живота и ония любовни мигове, за които си заслужава да се живее..
красиво, истинско и вълнуващо... поздравления, injir...

Чудесни размисли сте въплътили в творбата си.
Поздрави - Литатру!

Колко щрихи, колко детайли - уплътняват образа на ония, за които всеки нов ден е дар, благословия..и шанс да срещнат "неизживяната, неочакваната и вечната"....защото надеждата за любов крепи човека до последния миг от живота му.
Тъжни, но верни размишления! Много ми харесаха! Поздрави, injir!

Дай Боже всекиму неизживяната, неочакваната и вечната!